— Напротив, капитане — отвърна Мария.
— Обясни — скръцна зъби той. Вече беше на по-малко от три метра от нея.
— Работя за Интерпол — каза тя. — Документите ми за самоличност са в джоба ми. Работех под прикритие и случайно ме прибраха с членовете на тази „фамилия“.
— С кого работеше под прикритие? — попита той.
— С Адолфо Алказар — отговори тя. — Човекът, който взриви яхтата. Той беше убит тази сутрин. Бях по следите на убийците му, когато ме задържаха.
Казаното дотук беше вярно, разбира се. Онова, което не каза, бе, че е търсила информация за Амадори.
Мария говореше високо, за да я чуят всички — и особено Хуан.
— El traidor! — извика той и се изплю. — Предателка!
Капитанът махна с ръка на един от войниците и той фрасна Хуан с палката си по гърба. Хуан изстена и се сви от болка. Мария дори не потрепна. Капитанът я наблюдаваше.
— Знаеш кой е извършил престъплението, така ли? — попита той.
— Знам много повече — отвърна Мария.
Капитанът я изгледа дълго и настойчиво.
— Сеньор — каза тя, — ще пусна сержанта и ще предам оръжието му. После обаче искам да помоля за нещо.
И не му остави време да помисли. Свали пистолета, блъсна сержанта настрана, след това подаде на оръжието на капитана с дръжката напред. Той обаче махна с ръка на сержанта да го вземе и продължи да я гледа. Накрая каза:
— Ела е мен.
Беше се хванал. Мария го последва. Беше се придвижила нагоре по стълбицата. Влязоха в Залата на колоните. В момента в нея внасяха бюра, столове, телефони и компютри. Очевидно залата щеше да се превърне в команден център. Щом се озоваха вътре, капитанът се обърна и каза:
— Това, което направи, беше много смело.
— Трябваше — отвърна тя. — Не мога да си позволя да спра дотук.
— Как се казваш?
— Мария Корнеха.
— Вече знаех, че този, който е поставил бомбата, е мъртъв. Кой го е убил?
— Членовете на „фамилията“ — отговори тя. — Това обаче е само една съвсем малка част от проблема. Те въобще не са действали самостоятелно.
— Какво искаш да кажеш?
— Подкрепят ги от Съединените щати. Имам и имена, и подробности за плановете им.
— Казвай — настоя той.
— Само пред генерала.
Капитанът се намръщи.
— Я стига глупости! Мога веднага да те предам на моите момчета и сам да се сдобия с цялата ти информация.
— Може би — съгласи се тя. — Така обаче ще загубите един много ценен съюзник. Има и нещо друго, капитане. Сигурен ли сте, че ще получите информацията навреме?
Той се смръщи, докато обмисляше думите й. После махна на един от войниците, които носеха столове и бюра, и нареди:
— Дръж я под око.
— Слушам — отвърна войникът.
Капитанът излезе. Мария си запали цигара и предложи и на войника. Той отказа учтиво. Докато вдишваше дима, Мария се опита да измисли какво ще прави, ако капитанът и каже, че генералът е отказал да я приеме. Тогава щеше да и се наложи да се опита да се измъкне и да съобщи на Луис къде се е намира лудият, който се надява да стане крал. И да чака някой да дойде и да го свали от трона.
В плана й имаше твърде много „може би“. Твърде много за една страна с население над четирийсет милиона.
Зачуди се какви шансове има да вземе оръжието на капитана, да си проправи път през залата със задържаните, да успее да влезе в Тронната зала и да пусне един куршум в челото на Амадори.
По всяка вероятност не много добри. Не и при толкова охрана. Трябваше някак да успее да влезе при Амадори легитимно и да поговори с него. Да му каже нещо, което да го накара да забави скорост. А вече след това да се свърже с Луис и заедно да измислят някакъв начин, по който да се преборят с този мръсник.
Капитанът се върна още преди да е допушила цигарата си. Усмихна й се и тя разбра, че е спечелила.
— Хайде, Мария — каза той. — Заслужи си аудиенцията.
Мария му благодари — винаги благодари на посредниците, защото по-късно може да ти са наложи пак да ги молиш за услуга — вдигна крак и загаси цигарата в подметката си. Докато вървеше към капитана, пъхна цигарата обратно в пакета. Той я изгледа с любопитство.
— Навик от работата ми на терен — обясни тя.
— За да не си хабиш ресурсите ли? — засмя се той. — Или за да не направиш пожар, с който можеш да привлечеш вниманието?
— Не — отвърна тя. — Просто за да не оставям следи. Никога не знаеш кой може да ти тръгне по петите.