Огъст не каза нищо. Нямаше смисъл. Воините не философстваха — не можеха да си го позволят. Те имаха пред себе си цели. И неспособността да ги улучат означаваше смърт, залавяне, безчестие. Място за ирония на съдбата нямаше. Поне не в това отношение.
Отиде в комисариата при екипа си и обясни плана, който беше предложил Маккаски.
Всички дадоха съгласието си.
После, вече сам, той се замисли за нещата, които се бяха случили през изминалия ден. За това, че политиците в Испания се бяха обърнали към Амадори с надеждата той да оправи нещата. Вместо това обаче той беше използвал възможността да започне тотална война. Сега политиците се бяха обърнали към още военни, които трябваше да спрат същата тази война.
Огъст беше войник, а не философ. Ако обаче във всичко това имаше някаква ирония, той беше сигурен, че ще я открие в действията, които може би щеше да му се наложи да извърши.
Изписана с кръв и превързана с много страдание.
27.
Вторник, 01:35 ч. Вашингтон
Худ се стресна и се събуди.
Беше се върнал от Белия дом и веднага се беше обадил на Даръл Маккаски, за да му предаде нарежданията на президента. Маккаски го изслуша почти без да каже нито дума, но така или иначе прие информацията. Че какво друго можеше да направи? След това, понеже знаеше, че иска да е буден, когато започне операцията на отряда за бързо реагиране. Худ загаси лампите и легна на кушетката в кабинета си, за да си поотдъхне. Мислите му се завъртяха около безпрецедентното двупланово участие на Оперативния център в подобна операция. От една страна, трябваше да се елиминира Амадори. След това трябваше да се справят с последиците, които по всяка вероятност щяха да бъдат невъобразимо хаотични. След отстраняването на Амадори множество политици, бизнесмени и военни щяха да започнат борба за запълване на получения вакуум във властта. Щяха да се опитат да направят това, като завладяват различни региони: Каталуня, Кастилия, Андалусия, страната на баските, Галиция. В кабинета на Боб Хърбърт се опитваха да направят списък по поръчка на Белия дом. Досега бяха отбелязани почти трийсет потенциални съперници за пай от тортата на властта. Трийсет! В най-добрия случай това, което сега представляваше Испания, щеше да се превърне в една зле скроена конфедерация, подобна на бившия Съветски съюз. В най-лошия случай членките на конфедерацията щяха да се нахвърлят една срещу друга като бившите републики на Югославия.
Клепачите на Худ натежаха, мислите му се разбъркаха и той се унесе. Сънят му беше неспокоен. Не че започна да сънува Испания. Не, започна да сънува семейството си. Возеха се всички заедно в някаква кола и се смееха. След това паркираха и тръгнаха по някаква непозната улица в някакъв град. Шарън и децата ядяха сладолед във фунийки. Не спираха да се смеят. Сладоледът се топеше много бързо, но колкото повече капеше по ръцете и дрехите им, толкова по-силно се смееха. Худ вървеше с тях намръщен. Отначало беше само тъжен, после се ядоса. Изведнъж спря зад една паркирана кола и стовари юмруци върху капака й. Семейството му продължаваше да се смее, но не на него, а на изпоцапаните си от сладоледа ръце и дрехи. Пренебрегваха го! Внезапно той започна да крещи. И изведнъж очите му се отвориха…
Той се огледа. Погледът му се спря върху светещия циферблат на часовника върху малката масичка до кушетката. Беше спал само двайсетина минути. Пак затвори очи.
Събуждането от кошмар или неприятен сън не прилича на нищо друго. Когато се събудеше, Худ винаги изпитваше огромно облекчение, че светът на сънищата не е реален. Обаче емоциите, които пораждаше, си бяха съвсем истински. А и хората, които сънуваше — сънищата винаги ги караха да изглеждат по-реални и по-желани.
Вече му писваше. Трябваше да поговори с Шарън. Стана, включи настолната лампа на бюрото и седна. Разтри очите си, после набра номера на клетъчния й телефон. Тя вдигна почти веднага.
— Ало?
Гласът й беше ясен. Значи не я беше събудил.
— Здрасти — каза Худ. — Аз съм.
— Знам — рече Шарън. — Малко е късничко да се обажда някой друг.
— Сигурно си права — съгласи се Худ. — Как са децата?
— Добре.
— А ти как си?
— Не много добре — призна Шарън. — А ти?
— И аз така.
— Заради работата ли? — попита тя някак тенденциозно. — Или заради нас?
Въпросът го жилна. Защо жените винаги трябваше да предполагат най-лошите неща за мъжете — че са винаги прекалено ангажирани и загрижени само за работата си?
„Ами защото обикновено сме такива“ — отговори си сам Худ. Понякога, когато бе толкова късно, толкова тъмно и толкова тихо, човек просто не можеше да не бъде откровен със себе си.