— Работата си е работа — отговори той. — В момента имаме кризисна ситуация. Дори при това положение обаче най-много се тревожа за вас. За нас.
— Аз пък се тревожа само за теб — каза Шарън.
— Добре, пиленце — каза Худ спокойно. — Едно на нула за теб.
— Не искам никакви „едно на нула“, не искам да печеля нищо — каза тя. — Просто искам да сме откровени. Искам да решим какво ще правим. Просто повече не можем да продължаваме така. Не можем.
— Съгласен съм — каза Худ. — Точно затова реших да си подам оставката.
Шарън не каза нито дума доста дълго. После попита:
— Ще напуснеш Оперативния център?
— А какъв избор имам?
— Истината ли да ти кажа? — попита Шарън.
— Разбира се.
— Не е необходимо да напускаш — рече тя. — Просто трябва да прекарваш по-малко време в службата си.
Сега вече Худ наистина се ядоса. Беше говорил съвсем откровено. Беше изиграл всичките си козове — включително и най-големия. И вместо да го целуне — поне по телефона, Шарън започва да му обяснява, че си е направил лошо сметката.
— И как мога да го направя това? — попита той. — Тук никога не се знае предварително какво ще стане в следващия момент.
— Така е, но нали имаш заместници — каза Шарън. — Нали и Майк Роджърс още работи за теб. Нали има и нощен екип.
— Вярно е, че са много добри специалисти — отвърна Худ, — но са назначени за моментите, в които нещата си вървят съвсем гладко. Аз трябва да ръководя центъра, когато сме в подобна ситуация или в някоя като предишната…
— Когато за малко да те убият! — скръцна със зъби тя.
— Да, когато за малко да ме убият, Шарън — каза Худ. Успя да остане спокоен. Жена му вече беше започнала да се ядосва, а едно негово избухване само щеше да налее още масло в огъня. — Понякога е опасно. Но и тук, във Вашингтон, има опасности.
— О, моля те, Пол! Въобще не е същото.
— Добре де. Наистина е различно — призна той. — От това, което правя обаче, имам и изгода. Не само добрият дом, ами и много нови преживявания. Децата дойдоха с нас отвъд океана, срещнаха се с неща, които другите хора никога не успяват да видят или да направят. Кое ти дава право да изопачаваш всичко това? Кое ти дава право да кажеш: „Това пътуване до една световна столица не си струваше десет вечери без Пол“. Или пък: „Добре, успяхме да посетим Овалния кабинет, но татко не можа да дойде на един концерт за цигулка в училище.“
— Не зная — призна Шарън. — Знам обаче, че за „добрия дом“ не е достатъчна само една красива къща. Освен това семейството се състои от един милион малки неща, обикновени неща. А не само от големите, показни неща.
— На много от тях присъствам — каза Худ.
— Не, Пол — сряза го Шарън. — Ти присъстваше на много от тях. Нещата обаче се промениха. Когато прие тази работа, идеята беше, че по-голямата част от нея ще засяга само вътрешните проблеми. Помниш ли?
— Да.
— После дойде първият ти международен случай и всичко се промени.
Шарън беше права. Оперативният център беше създаден главно за да се справя с вътрешните кризи. Скочиха и на международната сцена, когато президентът посочи Худ като човека, който трябва да оглави временния екип за разследването на едно терористично нападение в Сеул. Худ въобще не се беше зарадвал на тази задача. Също като убийството на Амадори, и нея не я беше пожелал никой друг.
— Значи нещата са се променили — съгласи се Худ. — И какво трябваше да направя — да се махна въобще от цялата работа ли?
— Това вече го направи в Лос Анджелис, нали? — попита Шарън.
— Точно така — каза Худ. — Но ми костваше нещо много ценно.
— Какво? Власт ли?
— Не — отвърна Худ. — Самоуважение.
— Защо? Защото се предаде под натиска на жена си?
Оо, Господи! Той й даваше точно каквото искаше тя, но пак не можеше да я спечели!
— Това няма нищо общо с истинската причина — отвърна Худ. — Защото колкото и досадна да ми беше политиката, колкото и много часове да трябваше да прекарвам с нея, колкото и малко право на личен живот да имахме, аз се отказах от нещо, в което знаех, че имам свое място. — Тонът му беше станал напрегнат — беше се ядосал повече, отколкото беше предполагал. — Като напуснах политиката обаче, пак се оплетох в ангажименти, които изискват дълги часове работа. И знаеш ли защо? Защото отново си имам мое място. И се надявам, че поне правя добри неща за хората. Харесва ми това, Шарън. Харесва ми предизвикателството. Отговорността. Усещането за удовлетворение.
— Знаеш ли, и аз харесвах нещата, които правех преди да стана майка — каза Шарън. — Трябваше обаче да се пооткажа от тях заради децата. Заради нашето семейство. От теб поне не се иска чак толкова много, чак такава крайност. Но не можеш и да не правиш почти нищо, Пол. Имаш си заместници. Накарай ги да ти помагат, така че да можеш да даваш на нас толкова, колкото ни е необходимо, за да останем едно семейство.