Наближаваше залез слънце. Въздухът ставаше по-бистър и чист, поляните изглеждаха по-свежи и по-ярко зелени, небето — по-дълбоко и по-ведро. Изведнъж на едно място се разтичаха момичета и деца, викаха нещо неразбрано и се събираха накуп. Както ставаше при някоя необикновена случка — сбиваха се, или пък отвличаха мома, — и сега всички се спуснаха към това място. Ония, които бяха отишли по-рано, образуваха плътен и стегнат кръг. „Балкан! Балкан! Балкан си дошел! Балкан, ето го де е!“ — това само се чуваше от всички страни. Една шумна и радостна глъчка се беше повдигнала, възторжено и лудо опиянение беше обзело всички.
И наистина, в средата на кръга стоеше Балкан. Само преди десетина дни те бяха го изпратили оттук, заедно с граничните войници. Той стоеше до Радуша, който беше наметнат с войнишкия си шинел, гледаше го кротко и ласкаво и лижеше ръката му. Наоколо се притискаха, шумяха, повтаряха името му, високо и развълнувано разказваха отгде се е задал, кой най-напред го видял и при кого първо се е запрял. Бедният Балкан! Той изглеждаше неузнаваем сега: отслабнал, измъчен, с угаснали и влажни очи, в които поглеждаше някаква безмълвна и голяма скръб, едно дълбоко, почти човешко страдание. Разбрано и ясно, и без думите, които му липсваха, тия изразителни очи разказваха, оплакваха се, ридаеха. Една малка кървава раничка имаше под едното му око, някога чистата му и лъскава като коприна козина беше напрашена, сплъстена и пълна с бодли. Всичко това му придаваше още по-безпомощен и страдалчески вид. Той беше уморен, из разкритите му уста висеше влажният му език, от тежкото и ускорено дишане се люлееше цялото му тяло, като че животното губеше и последните си сили и всяка минута беше готово да грохне на земята. Той е добър, внимателен и общителен сега. От всички страни идат ласкави и нежни думи и Балкан се обръща гу на една, ту на друга страна и доверчиво и кротко поглежда с угасналите си и тъжни очи. После пристъпва още по-близо до Радуша, престава да диша силно, затваря очи и подлага глава, за да го помилват…
Кръгът около кучето ставаше все по-голям и по-голям. Пристигаха и последните жени, развълнувани, плахи, с някакво странно изражение на радост и скръб на лицата им. От къщи излезе и дядо Маринко. Като се подпираше на тоягата си, старецът идеше, без да знае какво се е случило, правеше усилия да бърза, но все пак крачките му оставаха несигурни и малки, като че тъпчеше на едно място.
— Хай, боже господи!… Какво стана… Човек ли убиха? Митко, какво има, сине? — пита той малкия си внук, гологлаво и босо хлапе, което тича насреща му. — Какво има, Митко, а?
— Дядо, Балкан е тук! Балкан си доде… Кучето… Старецът се спира като гръмнат.
— Балкан ли? Ами войниците? Войниците додоха ли, Митко?
— Тях ги няма. Щели да додат и те. Хайде де, дядо… Върви, върви!…
Момчето залови стареца за ръка и го поведе. Дядо Маринко заудря по-силно и по-шумно с тоягата си и забърза със ситни и колебливи крачки.
— Балкан, а? — приказваше си като на себе си той. — Гледай го ти, старата комита. Боже господи, боже господи!… Митко, върви, сине, върви да го видя и аз.
Дядо Маринко наближи до тълпата. „Сторете път! Дръпнете се! Дайте път!“ — завикаха жените почтително и тихо. Пръстенът от хора се разкъса и разкри. Дядо Маринко се спря. На две крачки пред него стоеше Балкан, все още около Радуша. Настъпи напрегната и безмълвна тишина. Старецът гледаше Балкан, мълчеше, дълбоки бръчки браздяха челото му, гъстите бели вежди почти скриваха очите, бялата му брада леко, едва забелязано потръпваше. Бавно и тържествено някак той издига ръка, белият ръкав се свлича до рамото и открива слаба и трепереща ръка. Той се заглежда към небето и отсечено и бавно заговорва:
— Хора!… Има господ! И той вижда, всичко вижда!…
Дядо Маринко се прекръства и всички до един след него, без да разберат добре защо, благоговейно и набожно се кръстят.
— Радуш, дай го насам! Дай да му се порадвам и аз — казва старецът.
Радуш, възгордян, че към старата му слава се прибавя нова, върви изпъчен и важен и води кучето със себе си.
— Хай гиди, Балкан! — милва го и го потупва леко дядо Маринко. — Виж го ти, стария комита! Ами хранихте ли го бе, хора? Кучето е гладно, личи си. Пък гладен, не гладен — гостенин е. Не бива тъй… Митко, тичай за хляб, сине, по-скоро! Аа… Не бива тъй, не бива тъй…
Босият Митко полетява като стрела към къщи. Но повече от десетина деца и момичета тичат в разни посоки все за хляб.
— Оставете — намесва се Къню кръчмаринът. — Дайте го тук, аз ще го нахраня. Той хляб не яде. Радуш, доведи го, имам месо.
Балкан не се отделя от Радуша и върви близо до него. Всички подир тях тръгват към кръчмата. Къню изнася голям кървав къс месо и го подава на кучето. Балкан бързо и шумно яде, подига от време на време очи и гледа Къня. Любов и скръбно добродушие се чете в погледа му. Изглежда, че той отколе не е ял. Къню изнася и друго парче.