Такова беше, изглежда, и положението с Парашкевов. Излязъл от един затвор, ама сам си наложил друг. И тоя път с две стени ограден — едната негова, втората чужда. Пък стягала го е сигурно някой път шапката, пощявало му се е с друг човек да поговори. И кой, кой? — случихме се ние с Михалис. Пак по-добре, отколкото с доматите да приказва.
Още една подробност има обаче в това обяснение. Няма как да не си висял в гарова чакалня, драмяскал си се с пътнически влак. Гледаш там някой чичо — суров, смръщен, корава душа, отвън с топ не се пробива. И изведнъж се лепне за теб и подхване лаф или се разприказва в купето. Ама как приказва! Разправя и неща, дето не си го питал. На какъв зор е синът му, какъв хайдук е комшията или какво криво дърво — шуреят, и прочие, и прочие работи, дето в друг случай няма да откопчиш от него. Защото предпазлив човек е българинът, подозрителен, все чака някой да го подлъже, да му набара слабото място и го преметне. Поради тая причина — ключ на сърцето. За друго ще ти приказва, за себе си — не. И защо мислиш оня чичо се е отпуснал във влака? Време да минава, казваш. Вярно е, но не съвсем. По-важно е, че за него ние сме хора временни и случайни. Един ще слезе на Варвара, друг в Белово, трети — в Синитево, ще се разпръснем и повече няма да се срещнем, или ако се видим, не ще се познаем. Ето защо няма някой от нас да иде при комшията му или шурея и да го издаде какво мисли той за тях. И заради временното съжителство с непознати си е позволил чичото малко волност, малко свобода на чувствата.
Подобни временни спътници бяхме и ние за Парашкевов. Веднага ще ти река, че нашето приятелство главно в приказки се изразяваше. Бързахме ние да го слушаме, чакаше той да ни разправя. Какво и как, е дълго да ти кажа изведнъж. И за това ще стане дума. Сигурен бъди обаче, че онова, което ни говореше, пред възрастни той щеше да затаи. Откровен беше с нас на вид, няма грешка. Реши ли да каже нещо, открито го казваше. Каквото му на душата, такова му и на устата. За едно, за второ, за трето. Така поне изглеждаше. Ако си представя, че с друг познат седнеше да споделя, с някой дърт от града, оня щеше да се сепне и изплаши. Или по-вероятно ще рече: не е точно тъй, тая работа аз по-добре я знам от теб, и ще почне да спори. А да говориш с човек, дето се стряска и за всичко се препира, наистина е досадно. С такъв ще ти се отще да приказваш.
Други бяхме ние с Михалис. Млади, прости, умовете ни — празни листове, душите ни — жадни. Гълтаме думите му с отворена уста, попиваме ги като попивателни. Дивим се, питаме — и забелязал бях аз, че драго му става на Парашкевов, като го питаме. Обичаше подробно да обясни, за едно да се хване, пък до десето да стигне. Словоохотлив човек беше по природа, ама май рядко му се бе случвало да се отпусне. Тоя път обаче добри слушатели му се бяха паднали. Много добри и верни…
От срещи, от разговори взехме да се привързваме един към друг, но пак ще кажа — за временни другарчета ни имаше Коста Парашкевов и затова главно си бе охлабил спирачките. Днеска ни има, утре ни няма. Ако е рекъл нещо излишно, вятърът го отвял. Или по-скоро, нас ще ни има в градеца, него няма да го има.
Все чакаше нещо тоя човек, все нащрек живееше. Бързо доловихме тая работа с Михалис, но много не сме се чудили — всеки си е башка луд, пък Парашкевов повечко. Говорим си примерно нещо и изведнъж той скочи: „Ей, май заключих външната врата. Да не вземе някой да дойде!“ И тича през двора да отваря. Абе, кой ще дойде, кой ще ти похлопа на портата?! Пощенска кутия си беше сковал, гордееше се с нея, като че майсторско свидетелство за дърводелец е получил. Заковал я отвътре на вратата, прорязал процеп в дъските — за улеснение на пощата. Пък вестник не получаваше. Писма значи чака, хабер някакъв. А кутията все празна. Само веднъж го потърси пощаджията, ама хайде да не избързвам…
Или куфара да вземем. От чардачето се влизаше в един коридор, отсам и отсам стаи, а насреща кухнята. Като станахме свои с Парашкевов, хиляда пъти сме минали оттам — при лошо време в кухнята се събирахме. И от самото начало в коридора стои едно куфарче, кожено, елегантно, с ремъци препасано. Защо да не стои, то в цялата къща бе такава бъркотия, защо и куфар в коридора да не стои. Веднъж Михалис носи чай на чардака, спъна се в него и го разля.
— Абе, бай Коста — вика ядосано, — разкарай го тоя куфар, само пречи в тъмното!