Смънках нещо, че е изкуфяла вече, но Парашкевов ме прекъсна:
— А, не! Умна баба имаш, хареса ми! Слушай я и няма да сгрешиш. Само че, извинявай, малко си дръпнат понякога…
Виж ги ти! Като че ли са си плюли в устите! Срещнали се двама умника, харесали се, а наш Митко — серсемин, мухи лапа и нищо свястно не може да научи…
Не се учудих обаче, че Парашкевов е бил любезен с баба Ана при онова посещение. Казах ти, че той се големееше вътрешно — презрение ли, пренебрежение ли някакво изпитваше към дребните хорица от градеца. И това нещо не го криеше, направо го казваше, ако има повод. Само че когато ставаше дума за всички вкупом, за хората въобще. Ама подиреше ли го някой за нещо, заговореше ли го на пазара я селянин, я някой от града — съвсем друг се проявяваше. Внимателен, предупредителен, на всяка дума се извинява, бомбето сваля, усмихва се, чак носът му мърда от вежливост. Наблюдавал съм го. И на всичко е готов, ако му искат услуга.
Имаше случай — превел един селски байно с волската му талига от пазара до някаква фурна в Чиксалън. Байното познавал фурнаджията, ама фурната му не знаел къде е и Парашкевов го завел. Разправяше я тая история като че кой знае какво е станало. На волска кола не се бе возил, а байното му се видеше цял мъдрец. Та така значи — човешкия род той не уважаваше особено, доверие никакво му нямаше, но допреше ли някой лично до него, другояче се държеше. Ще кажеш като баба Ана — лицемерец. И така е, и не е така. Защото с тая своя любезност Парашкевов ни полза диреше, ни получаваше.
Даже лицемерец да е бил — по-добре, отколкото да се беше фукал, че обича цялото човечество. Доста е разпространена по света тая пасмина, дето люби цялото човечество или някой си там цял народ. Тресат се от любов такива, чак пяна им избива на устата като на бясно куче. Опасни типове! От тях точно се пръкват ония изроди, дето главанаците ги наричат „велики“ хора. Че не обичаше ли Хитлер най-много немците и не беше ли Сталин най-любещият баща на народите?! Още случаи ако искаш, сам можеш да се договедиш. И седи такъв някой, гори от любов, пък си рече примерно: „Много ги обичам аз хората и искам да ги направя щастливи, ама те прости, глупави — не знаят що е щастие. Ще ги науча аз тях, насила ще ги поведа натам, зорлен ще ги направя щастливи и после ще ми благодарят! Пък кой не се научи и не върви с мен, ще му откъсна главицата! Заради щастието на всички някоя и друга главица пара не чини!“ И като му падне сгода на подобен водач, такова нещо натресе на хората, че милиони си проклинат майчиното мляко и милиони главици отиват. Ха̀ кажи ми, можеш ли един човек направи зорлен щастлив, камо ли цял народ или — не дай Боже! — човечеството? Не, няма такова нещо в природата!
Аз велики хора не познавам, ама знам подобни типове от по-дребен калибър. Мисля, че много-много не се различават. Само на единия ръцете по-дълги, на другия — по-къси. Гледаш — иде при такъв някой човечец, Иванчо или Драганчо, иска нещо, моли нещо, на зор е. Оня го гледа накриво и си дума: „Виж го ти! Аз цял народ обичам, за всички съм се загрижил, няма, дребосъко, с теб да си отклонявам вниманието.“ Отбутне го, нахока го, разкара го. И пак се втренчи в своята любов като дервиш в пъпа си. Абе, такъв човек една махала хора не може да обикне, къде ти целия народ или човечеството. Лъже той, здравата лъже! Никого не обича освен себе си. И чуя ли някой да разправя, че много си обичал народа, обръщам му гръб. Или е измамник, или е тъпанар!
Мен ако питаш обичам ли българите, обичам ли гърците, турците, сърбите или румънците — говоря ти за там, дето съм живял, — няма да си сложа ръка на сърцето и да кажа: обичам ги! Нито мога, нито искам да ги обичам всичките! Обичам тоз, тоз и тоз — за всяко място имена ще ти изредя. Обичах Михалис, обичах дядо Аргирис, Зоица и Караканьоти. Сеид ефенди обичах, Небойша Симич обичах и Моника от Букурещ. И за още хора ще ти разправям, ако съм жив и имаш търпение да слушаш…
Добре, поред ще карам. Викаш, как тъй втори път сме отишли у Парашкевов, след като веднъж сме му орязали доматите. Мислиш си — добър е бил човекът с нас, простил ни е, пили сме по един чай с него, защото ни е хванал на местопрестъплението, и после — дим да ни няма. Сигурно така и щяхме да постъпим, ама той уреди и второто ни гостуване. А след второто всичко само̀ си тръгна.
Тогава, край чая от маточина, той не почна да ни стряска с въпроси, а изведнъж взе да разправя как учил в Свободния университет в София. Финанси и кредит. Задочно учил, защото и работел по това време. Всичко ни обясни за университета — какво представлява, как приемат студентите, за обучението и изпитването. Такова нещо ние въобще не бяхме чували. И за един професор заговори, предавал им търговска география. Та тоя професор на изпита попитал Парашкевов: