— Ще повярвате ли — казвал ни е той, — преди да произнесат присъдата, се бях умърлушил, но като я чух и като ме пратиха в обща килия с двайсет и пет човека, през първата седмица така съм се смял, както никога през живота си. Такива образи имаше там, цяла колекция се беше събрала!
И обяснява защо му било толкоз смешно. Преди присъдата значи — неизвестност, тежко му на душата, ежеминутни питания какво ще стане нататък. А като му я прочели, се успокоил, светнала лампа в дъното на тунела, даже живота можеш да си планираш за в бъдеще. И такъв човек, докато смели новото си настроение, е възбуден, реакциите му прекомерни, лекомислени, на такъв човек пръст да покажеш понякога, и ще се разсмее. За кратко време обаче. За броени дни режимът го охлади и пак го налегне мъка и досада. И разправя на какво се бил смял в оная килия. Не едно и две…
Имало например там някой си Любчо, крадец от софийската гара. Действал той с номер изпипан и ефикасен. Снабдил се Любчо с голяма кожена чанта, от рода на докторските, дето на мях приличат, ама много по-голяма. Изрязал й дъното така, че да не се забелязва, и процеп направил при дръжката, колкото да си пъхнеш пръстите. Иде на гарата добре облечен, очила носи, разхожда се, часовника гледа, като че трена за Париж очаква. Обаче очите му шарят, шарят — търсят някой хамсалак да си е оставил багажа и да се е зазяпал настрани. И като види такъв, приближи се бавничко, озърне се за последно не го ли забелязват и похлупи чуждия багаж с чантата си отгоре. Затуй значи й изрязал дъното. После мушне ръка през процепа, хване дръжката на новата си плячка и леко, леко — изниже се навън. Ако хамсалакът открие, че му няма куфара, търчи, вика, гледа на хората в ръцете, ама нищо не вижда — вижда само как един господин излиза от чакалнята файтон да хваща. Голяма чанта носи — голям доктор трябва да е! И тъй като Любчо не бил алчен, с куфар-два на седмица се задоволявал, две години се задържал на терена, осигурил си значи редовно препитание.
Един ден пак отива на работа — гледа, дири и намира куфар без надзор, от плетените. Имаше навремето такива куфари, от ракита ги плетяха, евтинки и простолюдието ходеше с тях. Знаел Любчо, че в подобен куфар няма да намериш бог знае какво, ама такъв му бил късметът тоя ден. Присламчил се, вдигнал го по изпитаната процедура и право в своята бърлога да му разучи съдържанието. Наблизо до гарата живеел в някаква съборетина.
Като се прибрал и отворил капака — хлъцнал! Вътре бебе лежи, невръстно детенце! Устните му посинели, очите му стиснати — ама не, живо е, не се е задушило! През върбовата плетка влизал достатъчно въздух за малките му дробчета. Взел го Любчо на ръце, подушил го — на ракия мирише бебето. Веднага се сетил той каква ще е работата. Подхвърлила го е някоя уруспия на гарата, но преди това го е опила — да не се разреве в куфара и да издаде майка си. Колко му е на такова дете — топнеш памук в малко ракия, изцедиш му я в устенцата и спи след туй пеленачето като заклано. Изпсувал Любчо уруспията, отворил прозореца, задрусал бебето и то взело, че врекнало. Даврандисало се5. Това добре, ама какво ще прави с него нататък?! И без да мисли много нашият човек, затичал се с бебето към някакъв полицейски участък.
В началото стражарите го посрещнали почтително: „Браво, господине! Добър българин сте, господине!“ Приели детето и що са сторили после, Любчо не знаел. Ама и него не пуснали, хванали да го разпитват: „Кога намерихте бебето, па къде го намерихте? Па майка му познавате ли, па да не би вие да сте бащата?“ Усетил Любчо, че е влязъл на вълка в устата, взел да лъже и маже, обаче ония настъпват. И тона сменили. „На гарата, казваш? Ами ти какво правеше там? Ами лична карта имаш ли? Ами къде живееш? Хайде да ни заведеш!“ Изстинал Любчо при това предложение, ама какво да прави — повел ги. А като се разровили полицаите в коптора му, съвсем я вапцал. Чантата без дъно намерили, други куфари намерили, куп стари дамски кюлоти намерили, дето му се падали на Любчо от чуждите багажи. „А-а, значи ти си крадецът от гарата! — рекли фантетата в завършек. — Ела, че ни трябваш!“