Обаче и детето помогнало на Любчо. Като го изтъпанили в съда, прокурорът рекъл:
— За това престъпно деяние, извършвано продължително време, четири години срок трябва да ти поискам. Но тъй като си спасил една човешка душа — от мен да мине, за три години ще пледирам.
Толкова му и дали на Любчо. Една година му спестило бебето.
— Главо, главо! — смеели се съкилийниците на гаровия крадец. — Абе, като си захванал една работа, карай нея, не се отклонявай в странични дейности! Деца ще ми спасява! Хак ти е! Като толкова обичаш бебета, да не си ставал крадец, бавачка да си станал в детските ясли!
И от тоя момент на Любчо само Бавачката му викали.
Подобни историйки Парашкевов си спомняше много и се смее, смее, като че ли не ги разправя той, ами току-що сам ги чува в общата килия с двайсет и пет човека. И ние с Михалис се смеем, чак коремите ни заболяват. Но някой път, докато се кискаме, забелязвам аз, че Парашкевов изведнъж е спрял да се смее, хапе несъзнателно кокалчето на показалеца си, тънкият му нос потрепва, премрежил е жълтите си очи, но не ни вижда, през нас гледа някъде към двора и още по-надалеч. В такъв момент се сепвам, смехът и на мен тутакси минава и за секундичка само долавям, че на тоя човек хич не му е смешно от смешките, дето ни разказва.
Но защо тогава си ги спомня, какво точно става в душата му — нито имах опит, нито ум да проумея. И сега не мога да ти кажа със сигурност. Дали се мъчеше да повтори оная своя някогашна възбуда в килията, когато му се е привиждало пламъче в тунела и си е правел сметки за бъдещето? Дали се залисваше с тия случки, за да освежи скучния си живот в градеца? Дали мъка някаква искаше да прикрие в сърцето си? И от всичко по малко може да е имало. Но каквото и ще да е било, Парашкевов не успяваше докрай. Нещо друго, нещо тайно, нещо неразбираемо за нас с Михалис се показваше за миг-два навънка, а после той се съвземаше, връщаше се на земята при нас, все едно че нищо не е станало.
Със затворническите лакърдии на Коста Парашкевов повече няма да те занимавам. Такива като тях, и по-интересни, можеш да чуеш от всекиго, който е нощувал зад решетките. По-важно е, ще речеш, за какво е бил там. Хората говореха — в гешефт хлътнал. Ама какво значи това? Имай предвид, че затворник или човек, дето е лежал, никога не бива да го питаш: „Какво си сторил, че те вкараха вътре?“ На тоя въпрос ще ти отговорят с мълчание, с презрение, а може и боя си да изкараш. Ако си толкоз любопитен, ще кажеш: „За какво те осъдиха?“ Това е вече съвсем друга работа. На такова учтиво питане се допуска някое разяснение.
Ние с Михалис това нещо не го знаехме точно по тоя начин, но усетът ни подсказваше докъде да стигаме с въпросите си. За затвора питаме, ама за преддверието на затвора се въздържаме. Неудобно ни е. А Парашкевов колкото бе словоохотлив за друго, толкова за това преддверие беше пестелив. Едва-едва процежда по някоя дума. Днеска ще каже едно, след месец ще подхвърли второ. Веднъж недомлъвка ще остави, след време току-виж поизяснил спестеното. Като че скрита картинка рисуваше пред нас. Тук чертичка, там заврънкулка: я! — че то цветенце се образувало. И зайче до него с присвити уши. Ама вълкът го няма и няма. Скрил се е някъде! Да не би пък да е между цветенцето и на заека ушите? А-а, не ще го оставим ние тоя вълк неоткрит!
Не забравяй, че като се запознахме с Парашкевов, бяхме съвсем зелени. Край него поизраснахме, а когато се разделихме, бяхме станали младежи в силата си, деветнайсетгодишни. Различно ни чаткаше вече умът. Може би човекът не ни е разправял в началото за гешефта си, защото ни е смятал за недорасли. Млечни са ни били още зъбките, за да сдъвчат неговата история, камо ли да я преглътнат. И това си беше чистата истина. Какво разбирахме ние с Михалис от банки, валутни операции и финансови далавери?! Като ни кажат „банка“, за едно само се сещаме с него — че пари се държат вътре. И толкова. Може би е искал да поузреем, че да ни разправи в някой момент като на приятели всичко, от игла до конец. Най-напред да се научим да му съчувстваме, пък после и фактите да чуем.
На една йота не се съмнявам аз, че Парашкевов ни подготвяше, че бавничко открехваше причините на своите патила, че не случайно рисуваше чертичките в своята скрита картинка. Иначе другояче щеше да постъпи той. Под ключ щеше да постави въпроса какво е сторил и защо са го съдили. Нямаше да ни даде да припарим до тая територия, ако я смяташе за толкова забранена. Ама, казвам ти, не беше така. Лекичко ни водеше той, внимателно, подмамваше ни любопитството…