Аз черта по черта няма да ти разправям как ставаше тая работа. Ще ти кажа как накрая, в последната вечер у Парашкевов, тия чертички се посипаха като от чувал и как вълкът излезе наяве. И как после с Михалис, докато прехвърляхме Родопите, сглобявахме една по една останалите драскулки, подреждахме ги, преглеждахме ги и се чудехме от същата Парашкевова картинка ли са те или от някоя друга, по-незначителна…
VI
В последно време българинът добре научи що е туй банкова далавера. И как чрез разни банкови ходове може да оглозгаш един народ до кокал. В тая кал не ми се ще да нагазвам много, защото няма начин да не стигнем до нашенските политици — най-гнусното нещо за мен. Ще кажа само, че обирът беше повсеместен, отдавна, отдавна обмислен в големите кабинети на предишната власт и изпълнен по ноти. И докато едни скачаха по площадите и ревяха по митингите, други смъкнаха на хората и ризите от гърба. То и тия, дето водеха навалицата по митинги и площади, друго не направиха тогава, ами само осигуриха тила на избрана чета разбойници, че да си свършат спокойно те грабежа в суматохата и сред патардията. Мисля си, че това всъщност им беше и задачката на пламенните водачи, че и повечето от тях бяха подбрани в същите големи кабинети, претеглени там и преценени кой какво е годен да свърши и колко ще струва. И всеки си получи възнаграждението според уговорката — кой пари, кой пост, кой в странство замина, кой професор го произведоха, всекиму — каквото душа сака… Точка, точка! С две думи само се отклоних. Ама все вярвам, ще се намерят някой ден хора да опишат и едните, и другите с имена и подробности…
Та викам, днешният грабеж беше масов, на едро и организиран като социалистическо съревнование. Ама като машинация той не е нов. Нов беше за нас, глупаците, кога усетихме, че ни припари на задника. И по-рано са се вършили подобни неща, само че много по-скромничко и много по-тайничко. Накратко — и Парашкевов се допрял до такава афера. Допрял се и като пеперудка изгорял. Защото големите пари висока температура вдигат.
Взели го него след гимназията, с препоръка, за най-нисш чиновник в малка пловдивска банка. Входящите и изходящите номера слагал на писмата. Само че изпълнителен, представителен и вежлив, вглежда се в работата на другите и се учи, с хора се запознал, дори в конгреса на банковите чиновници участвал — на последния ред. Забелязали го били обаче и точно тук го поканили да се прехвърли в софийска акционерна банка, на същата длъжност. Дребно приятелство бил завързал с човек от тая банка — малко по-старши от него и по стаж, и по години. Та тоя човек, Божидар Станев, му издействал назначението, той по-късно вкарал и всички в батака.
Парашкевов, разбира се, не се двоумил. Столица е все пак, банката по-голяма и нова — простор има за млад човек, а най-важно — близко ще е до Свободния университет. Разбрал той по това време, че банкерство с просто чиракуване не се учи, че по-различна школовка е потребна. И заминал. Майка му и баща му — бирник в общината, направо били щастливи.
На новото място Парашкевов улегнал, вградил се — оставало му време и за удоволствия да се огледа. Още повече се сближили с Божидар Станев и той, като стар софиянец, по-напреднал в службата и живота, го повел по локали, на опера и театър, с добри семейства го свързал и прочие. Предполагам, че в такова добро семейство Парашкевов си харесал и мома. Калия Дамянова Калева.
Пак ще повторя, че както поред ти съобщавам тия неща, от Коста Парашкевов не сме ги чували. За момата пък въобще не говореше. Но държеше снимката й в стаята, дето спеше. Ние с Михалис не влизахме там редовно, но веднъж прекрачихме прага след него — книга някаква търсеше той да ни даде да я четем. Зърнахме портретчето на скрина, в рамчица поставено — много хубава жена, усмихната. И Михалис взе, че попита, да не би да е майка му на младини.
— Не е мама — рече Парашкевов. — Отдавнашна позната. Калия Дамянова Калева. Калия Дамянова Калева.
Повтори шантавото име бавно и натъртено, като че искаше да го вдълбае в мозъците ни, както го беше запомнил той. И успя, да знаеш. След време, като стана дума за нея, веднага се сетих и как се казва…
Съвсем по правилата течел животът на Коста Парашкевов в столицата. От една страна, взима си изпитите, от друга — като му дойде времето, качат го едно стъпало нагоре в службата. Щом Божидар Станев го издигнат, хоп — и той крачне напред. Вървят си в пакет двамата приятели, ама Коста все заема старото място на Божидар, а Божидар все стърчи две глави над него. Така било редно, такъв е животът.