Години минали, когато един ден на предишния банков директор се спукал апандиситът. Мъчили се да го спасяват в Александровската болница, но умрял човекът. Събира се управителният съвет тогава, умуват, умуват и решават онова, което се очаквало. Назначават Божидар Станев на овакантения пост. А той не се забавил да придърпа към себе си своето другарче през две стъпала. Само че не единствено заради приятелството, не. Наскоро Парашкевов се бил дипломирал, съвсем законен ценз си имал по финанси и кредит, значи причините за скока му били основателни.
Станал той нещо като помощник на директора, контрольор-директор по всички банкови операции. Длъжност отговорна, задължаваща, на всеки документ подписът му стои. Обаче същевременно важни решения не взема. Управителният съвет благославя кому да се даде кредит, кому — не. А по-важно нещо в банките май че няма. Парашкевов не бил допуснат още до тоя съвет, директорът Станев участвал само в него и каквото се реши там, свежда го до нашия човек, а той погва останалите чиновници за изпълнение. Механизъм известен, добре смазан, щрака си безупречно ден по ден.
И дали заради амбициите на новия директор, дали моментът бил узрял отдавна, решили да удвоят акционерния капитал на банката. Речено — сторено! Акциите се изкупили като топъл хляб, още парици се прибавили към наличните, човек може да се развърти с такъв капитал за големи дела. Разтръбили естествено по вестниците и народът взел да приижда — влогове, депозити разни, банката цъфти и процъфтява. Солидна банка, благонадеждна банка — и държавата може да се опре на нея! Както и станало.
Като подготвиш добре голямо дело, то само ти идва някой ден на крака. Явила се по онуй време някаква търговска фирма и поискала от Парашкевовата банка кредит, че да внася вършачки от Германия. Нашият селяк е беден и изостанал, ама инак знае кое е хубавото, запознат е с вършачката. Трябва да му се помогне обаче. Няма все с диканя да вършее, дошло е време да излезе от каменната ера. Фирмата направила проучване и пропаганда по селата. Резултат — всяко село ще си купи вършачка за общо владеене. И десет покрива да има някоя паланка — старците се събират, съвещават, броят бабините пендари от нанизите, защото ще ги продават. И те вършачка ще си взимат на задругарска основа. С две думи — пазарът осигурен. Седнал управителният съвет да разисква предложението, мислили, приказвали, чак брадясали от седене. Всичко хубаво, рекли накрая, ама лесно ли е цялата страна да обзаведеш с нова техника. Не, такава тежка каруца банката сама не може да изтегли. И на нея помощ й е потребна, чужд заем, кредит от другаде.
Разгеле — съществувал френско-белгийски банков консорциум, който давал заеми понякога на банки като нашата. Направили сондаж там, Божидар Станев лично ходил до Париж. Не става обаче, белгийци и френци пари не дават за черните ти очи, гаранции искат, сигурност непоклатима. А у нас кой дава гаранция за много пари — само държавата. Разтичал се тогава управителният съвет във всички посоки, при министри ходили, с депутати се срещали, подкупи хвърчали наляво и надясно. Защото нашият големец, след родното си село, най-много обича рушвета. Инак по високите места за друго се говорело — за общото благо, за напредъка на цивилизацията, за това, че не само селенията ще облекчат от скотския труд, ами и националният добив на зърно ще се увеличи.
И докато тук се пекъл гювечът, командировали Парашкевов в Германия. Да види стабилен ли е заводът за вършачки, ще свърши ли поръчката за толкова машини качествено и в срок. Отишъл той. Фабриката си стои на мястото, в двора й строени вършачки като войници, всичко изпипал немецът, даже резервни ремъци се сетил да сложи. За това предприятие Парашкевов много ни е говорил, и други свои преживелици от Германия разправяше.
Най-сетне банката кандърдисала държавата да й стане гарант за заема. Емва се тогава повторно Божидар Станев с удостоверението при франко-белгийците и тоя път те мръднали ухо да го изслушат. „О, това бива! Така може!“ — рекли и кандисали. Разрешили заема. Вдигнали савака на своята вада и потекли парите на партиди към София. Тук Коста Парашкевов ги посреща, подписва сиреч бележката, че са получени, и веднага втора бележка подписва — насочва ги към търговската фирма. Тя пък, от своя страна, пак ги засилва към центъра на Европа — в немския завод за вършачки.
Такъв, най-едро казано, е трябвало да бъде пътят на тия пари. И като направила един оборот машинката — хоп! — пристигат от Германия първите вършачки. На два вагона натоварени. Срещнали ги с поп и хоругви, селяни в национални носии се събрали — представители на селата, дето вече са си платили придобивката. „Сполай ви! — викали те, засмени до уши. — Най-после ще рахатясаме! Имало значи в тая държава хора да мислят и за нас!“