Не, няма да стане, няма да съм аз, заричах се в стъмнената джамия и гонех от себе си ония детски очи, дето ме гледаха със страх и омраза. И друг път подобни погледи са падали връз мен, но прегърнатите деца на Садък Бостанджи ги помнех и помня, защото ми бяха първица. Те също прибавиха към омерзението ми от мен самия, за да се реша най-после — ще бягам. Нека ме издирват като убиец! Ако ме заловят — тогава ще мисля. Стигне ли се до съд, ще завлека в ямата поне един от ония, дето господаруваха в сарая на Али паша.
До светия храм се бях довлякъл, отпуснат като джигер, но сега изведнъж мозъкът ми се изчисти от гадостта и голяма сила ми дойде. Надигнах се пъргаво, без да потърся имама за сбогом. Не смятах да ходя на пристанището. То не беше голямо, денонощна стража пазеше и трудно бе да се скрия. Да се кача пък незабелязано на параход, ми се видеше невъзможно. Мислех да отбича в Алтънтепе. То се намираше в посока на Джангер, до там бях ходил. Планът ми беше да стигна до сутринта баирите, да се смуша в камънака, а следващата нощ да додрапам до другото градче. Знаех, че железницата стига до него. Ще се метна на някой товарен влак, виках си, ще потъна в Анадола. Да ми хванат опашката!
Докато изляза от Съръбаир, съвсем се мръкна. Аз не вървях по пътя, а държах малко настрани — от предпазливост. А на оная постна почва главно един храст растеше, докъм четала ти стига. Жилав, само от бодли, не знам клек ли е, що е, но много мъчно се гази през него и за кратко време ми съдра крачолите. Едно предимство даваше — ако срещна закъснял пътник, лягам по корем сред трънака. В началото бях по-спокоен, защото си беше нормална нощ. Но щом отминах отбивката за конака, небето изсветля и изведнъж зад баирите изскочи една месечина като пита кашкавал. За беглец като мен — по-видело от ден стана. Отбих още от пътя, търся сенки да се притуля, но сянка хвърлям само аз и пристъпям сред бодиляка подобно щъркел.
Няма защо да усуквам — както се озъртах по едно време, видях горе на шосето великана. Дали от страх, дали лунната светлина го удължаваше, ама ми се стори, че не два, а три метра е щръкнал. И веднага търтих сред храстите. Късно ми дойде на ум, че като исках да изчезна, веднага трябваше да тръгна, а не да умувам в джамията. Кочияшът се е върнал сам, не съм се прибрал за вечеря и Рашид ага лесно се е досетил каква кройка съм скроил. И пратил Кайзо да ми разпори тропоските. Все едно дали от градчето ме следваше, или по пътя ме е засякъл, но ме беше оставил да се отдалеча достатъчно, за да си разкрия намерението.
Не можах да избягам. Той ме гонеше с мълчалива стръв, само чувам, че тръни пращят след мен и изсъхнали треви съскат, докато с един юмрук в тила ме просна на земята. И веднага ми изви ръцете, щракна белезници на китките. Признавам си, с това последното ме изненада. Не работеше Кайзо с подръчен материал, държавен инвентар му беше зачислен. Като се увери, че уловът е сигурен, той, представи си, седна на задника ми да пуши. То къде ли да седнеш сред ония бодили, но много ми стана унизително, че за стол ме употреби.
— Пусни ме! — изгрухтях отдолу.
— Ще ме караш да бягам! — доволно рече Кайзо. — Да те дебна и да си горя душицата за единия тютюн.
Като свърши цигарата, той ми подвикна да ставам, но аз не мръднах, да видим какво ще прави. Нищо хубаво не направи дингилът, а ме сграбчи за глезена и ме повлече като отсечена вършина.
— Стой! Очите ми извади! — изпищях веднага, защото храстите ме задраха, все едно си пъхнах главата в чувал с котки.
И тоя път самичък се изправих, хрисимо вървях с Кайзо до мястото на екзекуцията ми.
— Къде ме водиш? — попитах, като излязохме на пътя и тръгнахме обратно към града.
— В музея — захили се той.
— Какъв музей? — рекох недоверчиво.
— Голям. Ще го разгледаш — охотно отвърна гигантът.
Млъкнах, заспъвах се из трошляка на невалираното шосе и след малко пак подхванах: