— Не си прави майтап, Кайзо. Пусни ме! Имам малко пари в банката — ще ти ги дам.
И на това бях готов, защото нищо добро не очаквах, пък все тая в музей ли ще ме карат, на опера ли. А най-вероятно, мислех си, при онова трио в кабинета на Хуршид Яха. А там весела песничка нямаше да ми пеят.
— Щом са малко, не ща! — отказа след минута Кайзо. Изглежда, бе обмислял предложението ми, и друго подобно нещо се беше сетил, защото ненадейно се ядоса: — На Кайзо все малко, все малко! А-а-а! — обърна се той с псувня към някакво множество от несправедливи хора.
— Прав си! — подкрепих го. — Не бива на голяма булка малка затулка.
Великанът се разсмя — гневът и смехът му се сменяха лесно и неочаквано. Доста неприятно се смееше — запомнил съм го, защото оная нощ му се наслушах. Не знам, чувал ли си как катърът общува със света. То не е цвилене на кон, не е рев на магаре, а от смесицата избива нещо трето, приличащо повече на грухтежа на див шопар. Подобни звуци издаваше и Кайзо, когато нещо го разсмееше, но със сигурност не мога да кажа конят, магарето или глиганът преобладаваше.
Не мисли, че с него си бъбрехме непрестанно, като на разходка. Чувствах се аз като овца, водена на заколение, и от време на време проблея нещо — да умилостивя касапина. Отвърне той строго, побутне овцата да върви в правия път, а тя пъшка, крета отпреде му, докато пак се излъже да моли. Като наближихме отбивката за конака, викам му:
— Кайзо, аз съм ти приятел!
— Де, гиди, де! — изрази той съмнение.
— Приятел съм ти! — потвърдих. — Не ставай будала! Не само ще ти дам моите пари, а ще ти кажа нещо — злато ще пипнеш.
— Какво нещо? — заинтересува се говедото.
— Докторът жълтици даде ли ти? — издевателски попитах. — Пък ти най-много лекува стареца.
— Ти гледа. Лекувах го! — гордо се съгласи той.
— Ама пендари взе ли? — пак лиснах масло в огъня.
— Де, гиди, де! — с нехайна закана отвърна Кайзо.
— Такъв куп! — отчаяно размърдах окованите си ръце. — Не знаеш…
— Не знам ли?! Не знам ли?! — зло рече гигантът. — Кайзо не могат го мина! А-а-а! — И тоя път той намеси в гнева си майката на доктор Октай.
Слисах се. Не можах да изненадам Кайзо и да го спечеля някак в последния момент. Очевидно той знаеше за подкупа. Иначе щеше да пламне като борина, а моята новина лизна само кората на това сурово дърво. Явно бе, че и докторът не му е давал от плячката. Значи някой му беше казал — някой от тримата в кабинета на кмета. Кой от тях? Не се съмнявах, че е Рашид ага и че всъщност той бе почнал да изпълнява своята част от договора помежду ни. Разправил е на Кайзо за златото на Асие ханъм, насъскал го е срещу доктор Октай. Сигурно следобеда е станало, когато аз трябваше да направя своята крачка към главата на Садък Бостанджи. Рашид ага беше честен към мен, ами аз?! По-подъл от подлеца излязох. Поне в неговите очи…
XXVI
Докато говорехме с Кайзо и докато тия мисли светкавично минаха през главата ми, бяхме стигнали кованата порта към двора на конака. Но дангалакът ми хласна врата да продължавам по зашуменото пътче нагоре. Какво ли и мен да е отписал Рашид ага?! Друго да е избрал за своето отмъщение! А доста знаех за козните на тримата управници. Къде да ме дяват?! Най-лесно беше да се отърват от такъв като мен, дето ни паспорт има, ни някой ще го подири. Господи Боже! От страх краката ми се вдървиха, но Кайзо помагаше. Ту ме тикне пред себе си, ту ме повлече да не изоставам. Минахме край някакви плетища, нагазихме в джунглата от буренаци. Тук ще ме затрие, рекох си. Това е.
Той обаче не бързаше, замъкна ме до един сайвант, останка от стопанските постройки на чифлика. Откачи фенер от гредите, запали го. На тъмно не може ли да ме заколи? — попитах се, но докато му задам същия въпрос, Кайзо ме гътна по корем, затисна ме с могъщото си коляно. И взе да връзва нещо на ръцете ми, по-скоро, на белезниците, дето ми се впиваха в китките. Излезе, че е дърво, прът, към три метра дълга дряновица. Пипаше сръчно — точно както опитен касапин дере някоя овца. После вдигна фенера с едната ръка, хвана пръта с другата и ме потегли след себе си. Можеш да си представиш, че трябваше да вървя гърбом и аз заскачах, оплитах се в стебла и корени, падах, но гигантският паяк ме мъкнеше като мушица из собствената си паяжина. И все пак успях да викна:
— Къде бе?!
— Рекох ти — в музея! — заля се Кайзо в катърския си смях.