— Какъв музей бе?!
— Ще видиш! — отвърна той през нов грухтеж и цвилене.
Страшно предчувствие изправи космите ми. В топлата нощ ме лъхна вонята на старата отходна яма. Бяхме стигнали брега й и Кайзо остави фенера на земята, с две ръце вече натисна пръта, смъкна ме на колене. Дървото болезнено се врязваше в гръбнака ми, не можех да мръдна. А моят палач, както ме държеше тъй, пак запали цигара. Не искаше да ми скъси мъките, оставил ме беше да изживея докрай ужаса от предстоящото давене. Добре ме беше подредил — наведен напред, с глава на метър от гнусната повърхност.
Но не само за мен мислеше Кайзо, а и за себе си. Нужно му беше да си изкаже мнението, да си изрази възгледите като всеки жив човек. За всички ни това е важно нещо, някои глава губят, за да ги чуе светът. Пък на Кайзо туй рядко се падаше, кой го слуша него какво мисли и разсъждава. Той беше по изпълненията, по слушането и служенето. Ама сега имаше власт над мен. Не биваше да изпуска случая да си покаже и ума. И тъй като други наоколо нямаше, аз му бях и публиката, и жертвата.
— Тѐ го тѐ музеят — рече той и се разкикоти. — Който е имал да оставя нещо от себе си, тука го е оставил! И прост народ, и везири! Тъй ли е?
— Сигурно — проскърцах жално. — Недей!
— Туй остава от човека, Демире-е! — важно проточи великанът. — Какъвто и да е бил, туй най-дълго трае! Тъй ли е?
— И друго остава, Кайзо… Ох!
— Какво друго? — разсърди се той, че имам да допълвам.
— Добрите дела… Кайзо! Недей! Молим те! Направи добро… Докато съм жив, ще моля Аллах… И на децата си ще кажа… — издумах аз наведнъж, до последния грам въздух в дробовете си.
— Къде ги тез добри дела? А? Я виж! Виж и покажи!
Той мръдна пръта напред — лицето ми съвсем се доближи до батака. И тъй като с все сила стиснах очи и уста, той весело се разгрухтя — не бях успял да отвърна на мощния му аргумент.
— Лайно при лайна отива! — обади се самодоволно. — И ти си като другите вътре!
Но дръпна пръта — отмести ме на педя от гибелта. Няколко пъти аз поех и изпуснах въздух, подготвих се и рекох:
— Кайзо, дай една цигара. Преди да мре някой, цигара му дават.
— Може — съгласи се той след кратко размишление. — Толкоз може.
Щракна кибрит, приближи ме.
— На̀!
— Как? Сложи я в устата — подканих го.
Червената ръчичка посегна към лицето ми и в тоя миг аз му захапах пръста, рипнах и що сила имах, думнах го с главата в корема. И веднага побягнах в буренака. Смрадливото място се осветяваше добре и от луната, и от фенера на брега. С крайчето на окото зърнах как Кайзо размахва ръце на ръба на ямата, но нямах късмет да го съборя вътре, задържа се той и яростно ме погна.
Страшна гоненица си устроихме двамата оная нощ сред диворасляците. Само че аз бях като урочасан с тия закопчани ръце и с пръта подире ми. Да бях гущер, щях да си откъсна опашката, ама не бях. От всички твари човекът е най-лесна плячка, кога го гонят за трепане. Не вярвай на филмите! Не го е създал него Господ за гонене и трепане, но откак се е пръкнал, той главно с туй се занимава. Макар че направих всичко, каквото можех. Тичах, залягах, спотайвах се, метох бурени с опашката, като плъх се шмугвах в гъстаците, по едно време Кайзо изрева и не знам с пръта ли го зачобръснах или стъпи накриво. Обаче бях обречен. Както клечах, в един миг литнах нагоре. Оня бе докопал пръта и ме вдигна във въздуха като кюфте на клечка. А-а! — викна победоносно, засили се и от връх бой ме пльосна в лайната…
Какво се случи и какво изпитах, не е за приказване. Не мога и не искам. Както и да си представяш, няма да си вътре в мен. Добре, че дряновото дърво беше жилаво и не се строши. Иначе с друг щеше да си хортуваш, миличък, в тая цъфнала градинка. Не знам колко време ме дави Кайзо — минута ли, десет ли. Нямаше команда да ме довърши окончателно, инак с кеф щеше да го стори. Края на пръта не бе изпуснал, измъкна ме най-сетне на треволяка и същият оня катърски смях показваше, че се е наситил. За себе си ще кажа само, че не бях припаднал, нито стенех и плачех. Душата ми с оловна тапа се беше запечатала и нищо не пускаше навън. Да стана обаче не можех и като се увери след няколко псувни в моята безпомощност, палачът ме повлече към познатия сайвант. Там ме и захвърли…
Гледай ми сега голата глава — пет косъма са останали. А тогава имах коса буйна, тъмнокафява. В оная нощ тя побеля. Не цялата, едно петно само над лявото ухо. Защо само там ме удари — чудя се. И доктор не съм питал. Може би, докато летях към адовото чрево, мозъкът ми е почнал бързо да си спуска кепенците. Но един не е успял да захлопне и оттам е нахлул ужасът. Всичко попарил, отдето минал, побелил и косъма. Стой мирен! Не видиш ли, че се шегувам с туй бабешко обяснение. Много знам аз има ли мозъкът кепенци и как стават чудесиите.