Кой знае, мислех, дали пак аз няма да бъде следващият случай? Спомних си, че Садък Бостанджи говореше за двойствеността на властта. От една страна — тъй, от друга — инак. Към неговите примери можеше да се прибави и тоя. В предния, чист и красив двор на конака посрещаха своите хора с усмивки, с прегръдки и сладки ласкателства. А в задния двор други хора завличаха да ги удавят в гнусната яма…
Ех, момче, да бяха само съръбаирските управници, лесно щеше да е. Ами не е ли у нас властта същата? Не се ли е проточило същото нещо от години в години, както и властниците да си сменят имената и приказките? Тайни гробове, безследно изчезнали, в полицейските пещи горени, по улиците пречукани, на свинете за храна давани… И ако споменеш на гърка и албанеца, на сърбина и румънеца, всеки веднага ще се сети за своите задни дворове и за своите ями. Историята ни вони, момче! И днешният ден вони на повечето от нас. Аз лично съм се къпал в тая воня и лично съм допринесъл за нея. И това — ако говорим за едрите работи. Ами пречупените съдби, ами злобните нашепвания, ами забраните, ограниченията, стъпкването в калта, незабележимите унищожавания? Ограбването на потта, честта и душата? Къде е дъното на тая яма, в която гинем и се стапяме? За всеки поданик се пази място в нея, защото властта е свикнала да не ни има за нещо повече освен за лайна. Ще отвикне ли и кога — аз няма да съм жив.
Тъй значи — ако повторно кръшнех, чакаше ме музеят на Кайзо. Тая възможност ми се видеше повече от сигурна след пресните събития. Втората беше да си свърша задачката, да умре Садък Бостанджи и тогава… Тогава пак можеше да ме премахнат, ама все пак… Нищо ново не измислях, тия два пътя си ги знаех отпреди. Абе, няма ли нещо трето помежду им, питах се. И да не е път — пътечка да криволичи?
Откакто се бях закачил в тая история, всеки ме лашкаше накъдето му скимне. Кайзо ме давеше, Рашид ага ме насъскваше, капитан Мюмюн ме плашеше, Садък Бостанджи ме хокаше… Пък аз бягах като някоя мравчица от единия към другия. Нали си виждал как дете си играе с буболечка. Сложи то клечица пред нея и тя мръдне да я заобиколи, ама клечицата отново й заприщи пътя. Тича буболечката запъхтяна и си мисли, че кой знае какви подвизи върши, но движението й — според клечката. Докато на калпазанина му омръзне и я смачка с крак. И моето положение беше подобно. Ако си помислиш, аз фактически в нищо не се намесвах, само си променях посоката за бягане. А трети път нямаше да се открие, не си ли взема живота в ръцете. Ама как да се намеся? Как?! И вълкът да е сит, и агнето да е цяло…
XXVII
Рашид ага ме навести надвечер. Още лежах и се надигнах при появата му.
— Стой, стой! — спря ме той да не ставам и приседна на кревата до мен.
Тъй — кълка до кълка си поприказвахме, без да се гледаме в очите. Неудобно някак, но и разговорът не беше дълъг.
— Защо побягна, Демире? — скръбно попита той.
— Изплаших се — изпъшках.
— От какво?
— От две неща, Рашид ага — не чаках да ми тегли с ченгел думите от устата. — Най-напред от себе си.
— От себе си? Че защо? — с досада рече той.
— Ще ти призная, господине — отвърнах веднага, — че аз не вярвах в тая работа. До вчера не вярвах. Мислех си — ще занеса протокола и туй то. Е, ще подметна нещо — колкото да не е без хич. Обаче не излезе тъй.
— Ама какво стана? Какво ти каза? — трепна гласът на Рашид ага.
— Тоя човек е готов. Объркан е, изплашен е, смачкан е. Пред хора не смее да се покаже. Да беше отишъл някой тукашен, щеше да се скрие. Като си поговорим още — и писмо ще остави. Сигурен съм!
— Какво му рече? Разправи! — нетърпеливо се размърда сакатият.
— Даже не всичко, дето си говорихме. Малко му стигаше. По-каба излезе Садък Бостанджи, отколкото го смятах. Той и на вид такъв…
— Вярно е! — със злобна радост рече Рашид ага. — Само курназлъкът им голям. Ами ти защо се плашиш?
— Не разбираш ли? — впих пръсти в одеялото, сякаш изпитвах душевна мъка. — Не вярвах, че с дума човек ще убия. Пък то… Довери ми се той…
— Хе, хе! — отпусна се сърцето на моя учител. — Нали си приказвахме! Какъв ти е на теб тоя предател?!
— Деца има — промълвих.
— За децата му е по-добре бащата да свърши — безмилостно рече Рашид ага. — Ще пораснат, родът ще си остане. Инак — не се знае какво ще бъде…