— Заради рода, казваш? — погледнах го учудено.
Сякаш бе подслушвал мислите ми в джамията, ама не ги беше чул до края. И затова подмина въпроса ми.
— Добре си почнал! — рече. — От половината път няма да се връщаш. Нито друг ще пращам вместо теб. От какво още те е страх? От мене ли?
Замръзнах. Ама не защото ми улучи мисълта, а усетих, че се е повлякъл по моята въдица. Не я е налапала засега рибата, но забелязала е стръвта, харесала й е и мърда мустаци да я проучи. Дано не я подплаша.
— То не е и страх — казах плахо. — Ей тъй — несигурност.
— Обясни!
— Ти сам не скри, Рашид ага, че може да ме излъжеш. Ама това не беше и толкоз важно за мен, защото, признах ти — не вярвах в целия твой кроеж. Вчера обаче, като излязох от Садък Бостанджи, помислих си: защо да плащам стока, дето няма да я получа?
— Бързаш, търговецо — скърших му кефа. — Не помниш ли, че не съм обещавал?
— Да, де. Затова — измънках.
Предпазлив беше Рашид ага да разкрива своята част от сделката. Принуди ме пак аз пръв да изплюя камъчето. И тъй като доста остро беше то, с най-мекия си глас прибавих:
— Докато не видя Ибрахим Октай мъртъв пред себе си, Садък Бостанджи ще е жив.
Нищо ново не му казвах всъщност, нов трябваше да е неговият отговор и аз се напрегнах да чуя. Не го ли притиснах прекалено дръзко? Няма ли да ме сиктирдоса? Той се бе замислил — също си правеше сметките.
— За какво се пазарим? — попита.
— Кой да е пръв от двамата, Рашид ага — отвърнах услужливо. — Да можехме в една торба да ги вържем… Ех!
Той едва-едва се усмихна на зловещата ми шегичка и поклати главата си. „Тъй е! Да можехме…“ — искаше да рече това леко движение, а устата двойно го потвърди:
— Няма да се караме за реда, Демире.
Отдъхнах си. Това исках да чуя. Да признае той, че е съгласен със смъртта на доктора. Че е приел да си разменим услуга срещу услуга. А също, че се е съобразил с моите съмнения и е готов пръв да даде знак за убийството.
На двама лъжливи цигани приличахме ние тогава. Случило се единият да продава на другия кокошка. Знаят се те колко струват, нямат си вяра и единият подава кокошката, ама не й пуска краката. И другият е протегнал смачкано кайме, ама и той още го стиска в шепа. Дебнат се някой от тях да не грабне едновременно и кокошката, и парите. Кой според теб ще пусне пръв? Ами тоя, дето се има за по-силен. Защото, излъжат ли го, все ще хване някой ден слабия и ще го слобути. Точно заради силата си тоя циганин се е показал по-смел и великодушен. На това разчитах и аз. На чувството за сила и произтичащото оттук великодушие на Рашид ага. Къде ще бягам с откраднатата кокошка, като съм му в ръчичките? Намекна той, че ще отстъпи, а после и съвсем се съгласи пръв да мре докторът.
Това беше първата крачица към моята цел, а тя искаше веднага да се подкрепи с втора.
— Напразно те подозирах, Рашид ага — рекох смирено. — Прощавай! Да знаех по-рано снощи, че готвиш своето, нямаше да бягам.
— Какво си научил снощи? — смръщи се моят съзаклятник.
— Нали с Кайзо приказвахме…
— Той ли ти каза нещо?
— Изпусна се — въздъхнах.
Рашид ага изсумтя, недоволен, че се е намерил такъв глашатай — да разгласява преди него тайните му ходове.
— Нищо не е рекъл — защитих дангалака. — Само разбрах, че е набрал карез на доктора. И си помислих…
— Добре! Всичко знаеш! — прекъсна ме той.
— Кайзо ли ще свърши работата? — нахално поисках потвърждение.
— Това не те засяга! — надигна се да става Рашид ага.
— Засяга ме. Почакай! Една молба имам още — задържах го на кревата.
— Казвай.
— Да помагам на Кайзо.
— Не! Не ти и трябва! — рязко отказа той. — Друга работа си имаш. Кога ще свършите с оня?
— Няма да е веднага, господине. Ще трябва пак да се срещнем. И може би няколко пъти. Ама то ще е за час — и не всеки ден. Какво ще пречи? Или ако не му помагам, поне наблизичко да бъда! — свърнах аз пак към своето настояване.
— Недей! — по-меко ме спря Рашид ага. — Ще раздразниш диването. Ще помисли, че искаш да му вземеш мястото.
Не помня казах ли ти, че Кайзо се водеше на някаква службица в кметството. Заплата получаваше. Но с чиновническо дращене въобще не се занимаваше — не знам и колко му беше грамотността. Иначе служеше като момче за всичко на неколцина от големците, главно Рашид ага го покровителстваше. Погребения устройва, пази тук-там, по други услуги търчи. Това се вижда. А което не се виждаше, вече го знаеш. Да свие сърмите на някой вироглав гражданин, а не си ли прибере рогата, и в своя музей да го прибере. На собствени разноски, властта да не набърква, но да помита край нея…