— За това нещо ще го укротя. Ако не друго — отстъпих до последната си възможност, — не е зле Кайзо да знае, че вършим обща работа. Кажи му! Че ми е известно за доктора… Да не ме смята чужд и ако стане нещо, да се сговаряме…
— Хм! — Рашид ага извъртя глава към мен. — Искаш да гледаш ли?
— Искам — рекох като истински садист.
— Забравих, че поет си падаш… — с неприязън подхвърли той.
— Заклел съм се в духа на втория свой баща Сеид Османоглу — отклоних аз това обяснение. — Да проследя докрай отмъщението!
Не прозвуча добре. Насилено прозвуча и аз се смутих, но Рашид ага се изправи и фалшът ми някак се замаза.
— И без туй ще стане — обади се той от вратата. — Ще трябва да свикнеш с Кайзо. Може и да се сдружите. Ще прощаваш, Демире, но оттук насетне момчето ще те съпровожда навсякъде. Да не ти хрумне пак някоя игричка. И не забравяй писмото от Бостанджи!
— Няма! — рекох чистосърдечно. — Целият град ще го научи!
— Утре ли ще отидеш?
— След пладне — уточних.
Рашид ага ме измери от глава до пети, защото и аз бях станал.
— Омацал си нещо косата — вдигна той ръка и посочи лявата си страна. — Сигурно вар от стената.
Тръкнах се машинално и погледнах дланта си.
— Няма да е вар. Друго е — рекох. — Благодаря ти, че ми каза, Рашид ага!
И той се повлече навън, отиде си. От вратата го изпратих с безтрепетен поглед, докато се клатушкаше по коридора.
Преди време ти бях разправял за пазарлъка в нашенския дюкян. Как става и какъв му е смисълът. Вярвам да си го спомниш. До тоя ден за много неща се бях пазарил и като продавач, и като купувач, но не ми се беше случвало стоката да е човешки живот и човешка смърт. А то излезе като всяко нещо. Подобни сметки, подобни приказки. Разумни търговци се показахме с Рашид ага. Спазарихме се. Всеки щеше да получи своето. Той — самоубийството на Бостанджи и писменото му покаяние; аз — моите две неща. Само че Рашид ага можеше да си легне спокоен тая нощ. А мен ме чакаха още два тежки пазарлъка. Единият с Кайзо, вторият — със самия Садък Бостанджи.
XXVIII
На следващия ден се срещнах с него, както обещах на Рашид ага. Излишно е да ти разправям как отидох, как влязох и прочие. Една разлика имаше от предишното ми посещение — че Кайзо вървеше с мен и остана да се прозява пред пътната врата. Садък Бостанджи ме беше чакал и още преди да седнем попита, защо не съм се явил вчера.
— Опитаха се да ме трепят — рекох простичко. — Ама отложиха. Един ден ми трябваше да се съвзема.
— Кой ще те трепе теб?! — не повярва домакинът.
— Кой и как е без значение. Ако искаш да сваля бинтовете — протегнах си ръцете да ги види. — Отдолу са рани от оковите и не съм ги правил нарочно, че да те заблуждавам.
— Ама защо?! — обърка се той.
— Защото, господине, оня ден, като излязох от теб, се опитах да бягам. Не исках да те срещам повторно. Ама истина ти казах, че съм осъден да разговарям с теб и все едно от затвор рекох да се измъкна. Пък те взеха, че ме хванаха. И ми възобновиха присъдата. Тъй че — ето ме пак на гости.
Тия думи ги разменихме прави, в същия домашен музей и от изненада Садък Бостанджи не се сещаше да ме покани на отоманките.
— Докато не сме седнали — рекох невъзпитано. — Ако ще ме черпиш с чай, заръчай да не е толкоз силен. Не ми понася на сърцето.
— Да… Ей сега! — потътри той смачканите си папуци навън, а аз се обърнах да разгледам отново неговата сбирка.
Имаше твърде ценни оръжия, правени сякаш не да убиват, а най-вече да красят поясите на своите притежатели. Със сребърни дръжки, със златни орнаменти и скъпоценни камъни, със сложни вензели, гравирани върху стоманата в началото на острието. Само че аз търсех най-хубавото между тях. Или онова, дето най привлича окото със своята скъпа украса. Докато стопанинът се върне, бях го избрал.
— Седни, седни! — заговори той. — Не разбрах нещо. И преди усукваше…
— Преди — да. Ама сега нищо не крия, нито ще те жаля.
— Ти да ме жалиш?! — звъннаха господарските му нотки — тоя човек наистина не схващаше положението си. — Ако мога, аз ще ти помогна.