— Можеш — казах делово. — По един само начин. Ако се самоубиеш, ще ме отървеш веднага от неприятности. И, разбира се, писмо да оставиш. Защо си решил така. Че си виновен пред хората и властите. И тъй нататък.
Той ме гледаше презрително, като че лошо повтарях оняденшната си лоша шега. Но и аз го гледах открито и прямо, докато жълтата му кожа взе да посивява.
— Ти луд ли си?! — изшептя. — Не искам да мра заради кефа на някого!
— Ама и аз не искам да мра, господине — казах простодушно. — Защо мислиш, че трябва да мра заради теб?!
— Какво съм ти направил? Защо заради мен?
— За правене — нищо не си ми направил. Тъй се е случило. Дяволът ме отбил да вляза в твоя дюкян. Не разбра ли — поизострих тона си, — че двамата сме вързани заедно. Показах ти въжето. Един край има то за бесене. Затуй спокойничко трябва да решим кой от нас ще мре. Добре ще бъде да е единият. Но ако не се спазарим, може да сме и двамата.
— Невинен съм! Няма причини…
— Остави сега причините! — пресякох го. — До причини въобще не сме стигнали. Всеки от нас си има условие, величина, белег — както искаш го речи, с което влиза в задачката. Откъде е дошло моето условие, няма да ти обяснявам и да се оправдавам виновен ли съм, не съм ли. Според него обаче аз съм осъден да се разправям с теб или да умра заради теб, ако не си свърша работата. А работата ми, вярвам, ти е ясна. Да те придумам да се самоубиеш и да оставиш покаяние. Какво е твоето условие?
Садък Бостанджи мълчеше и тъй гледаше, че се колебаех обезумя ли, или мен смяташе за безумен.
— Твоето условие — продължих — иде от Джангер и делото. Не искам да слушам какво и как е станало в Истанбул. Едно е важно — от там си се върнал крадец и предател. В туй вярват еднакво и властници, и простолюдие. Поради твои грешки, поради надменност и фукни си пропуснал да им смекчиш гнева. Вече е късно. Че не попадаш под съд, не ти намаля вината в техните очи. Даже допълнително ги палиш, защото мислят, че си хитрец, който иска да се измъкне от възмездието. Но да се измъкнеш от Съръбаир е почти невъзможно вече. Такова е условието на живота ти, ако туй въобще е живот. Забележи, че в моето условие ми е даден един шанс. Твоята смърт е моят живот! А в твоето и това го няма. Запомни тая подробност, когато се договаряме за кого е по-редно да мре. Ама на теб, виждам, много ти се иска да разясниш, че си по-чист от детска сълзица. Трогателно ще бъде, но е безсмислено. Аз съм палачът ти! А палачът гледа само присъдата и не ще да знае учен ли си, добър ли си, обича ли те някой. Ако пък държиш на своето, знаеш ли на какво ще заприличаш? Все едно някой заек да се е хванал във вълчи капан. Иде авджията да му пререже гърлото, а заекът врещи насреща му: „А-а! Недей! Аз не съм вълк! Друго същество съм!“ Пък ловецът му отвръща…
Изглежда, прекалих с тоя заек, а нямаше и нужда да онагледявам ясната си мисъл. Спрях, защото ноздрите на Садък Бостанджи затрепкаха. Миналия път след такова трептене той грабна ятагана. Ако сега пак го вземе, може и да ме посече, помислих си, готов да скоча, но той си овладя раздразнението и с пресъхнала уста рече:
— Моята смърт е твоят живот, казваш… И да е вярно цялото ти дърдорене, смяташ ли, че е причина да умирам?
— Навреме иде чаят! Браво! — викнах радостно аз, защото същото девойче със същия поднос влезе в стаята.
Докато му подаваше чашата, Бостанджи се усмихна умолително, сякаш се извиняваше, че я е принудил да черпи такъв злодеец като мен. Скръбно ми стана, ама се надявах да си разберат грешката…
— Как се казва дъщерята? — попитах кротко, когато тя излезе.
— Гюлчин — мрачно отвърна бащата, като че спусна завеса пред всякакви разговори за близките му.
Обичаят изискваше да се насладим на почерпката, пък после да подлавяме неприятните приказки. Ама аз нямах търпение и като сръбнах една глътка, рекох:
— Все за причини говориш, господине. И все от своето минаре гледаш на общата ни задачка. Ами аз каква причина имам за умиране? Със смъртта си нищо не мога да спася. Срещу нея стои само животът ми. Те са като две страни на едно уравнение. Ако ги съкратиш, две нули ще останат. Или както казва един дървен философ, от човека остава само онова, което е пуснал в двете нули. Грозно е, гнусно е, душата ми се бунтува срещу туй кощунство, ама и нещо вярно има за хора като мен. Смъртта ми ще е безсмислена, както е безсмислен животът ми. Или ако има смисъл, само Аллах го знае и зад девет порти е заключил тайната. Тая вяра в Божия промисъл е причината да живеем. И затова Господ от всичко най мрази да се обезсмислят живот и смърт чрез самоубийството. То е да му развалиш най-тънката работа, все едно невръстният чирак да се бърка на майстора. Затова, макар да имам един гол живот и срещу него гола смърт, аз крепя уравнението, не ги съкращавам, докато Аллах не рече да свърши своето. Белким дотогава се появи някакъв смисъл в живота ми, който да надвиши смъртта, да остави нещо след нея. И да опровергае оня тъпак — философа…