Садък Бостанджи не беше бутнал чая и пак припали от цигарата си друга. Ще отбележа, че тия приказки не ми влизаха в осъзнатите намерения, а някакъв скрит в мене бяс се разлая. Тъй или инак, не спрях. А вероятно трябваше…
— Твоето уравнение, господине — впуснах се нататък, — е доста различно. Откъм страната на живота ти стоят още неща. Тъй че, за разлика от мен, има какво да спасиш със смъртта си. Да го казвам ли? Или ти по-добре го знаеш? Едното е Гюлчин и момчето ти — бъдеще има да пазиш. А също и това — посочих с палец зад гърба си, където беше килимът с портретите. — Честта на твоя прочут род! Значи и минало ще спасяваш. И ако твоят живот и смъртта ти се съкратят помежду си, няма да останат празни нули, а минало и бъдеще ще ти съпровождат паметта. Вярвам, твоят музей ще се запази и в него ръката на бъдещето ще присъедини лика ти към славното минало на рода Бостанджи. Ти питаше, Садък ефенди, за причини. Като знаем условието, с което си белязан в тая трудна задача, ти нямаш възможност да живееш, но имаш причини да умреш. Това разбирам аз под „причини“. Не какво си сторил, какво смятат и са наредили другите — то е свършена работа. А личните ти основания за избор и решение, което, за зла участ, трябва да вземеш…
Аз още можех да продължа подлата си казуистика, но Садък Бостанджи ме прекъсна:
— Рашид ага ли ти каза да ми говориш за рода?
— Откъде накъде Рашид ага?! — обидих се от това подценяване. — Не трупай всичко на него! Ако не е той да сдържа лудите, досега да са ти запалили къщата. И в суматохата всинца ви да избият. Но властта не може да разреши своеволия на тълпата. Инак още има мераклии. И сега един от тях стърчи пред портата ти.
— Кой е той? — наостри уши домакинът.
— Кайзо. Сигурно го знаеш.
— Това му е работата — с отвращение рече Бостанджи.
— Като го споменахме, ще те питам нещо. Случвало ли се е — погледнах го изпитателно — някой противник на властта тук да е бил убит.
— Тук няма противници на властта! — тросна се той.
— Е, няма! И ти не си бил, услуги си й правил, пък случайно си станал.
— Не знам! Постоянно ме нямаше. — Садък Бостанджи май подозираше, че го провокирам.
— На теб, господине — казах с ръка на сърцето, — никой не може да ти навреди повече. Не те питам със зъл умисъл. И за мен Кайзо е опасен, както за теб. Искам да му разбера адетите.
— Имаше един — неохотно продума той. — Искаше да става кмет преди сегашния. Извадил бе кирливи ризи на Хуршид Яха — размахваше ги из градеца.
— И?
— Удавил се в морето. Само дрехите му намериха.
— Тъй ли? — възкликнах радостно. — А тялото?
— Има силно течение. Отнесло го е към гръцките острови насреща.
— Не го ли търсиха?
— Не знам. Капитан Мюмюн питай.
„Я при гръцките острови, я в музея на Кайзо е заседнал тоя кандидат за кмет!“ — помислих си, че градската трагедия потвърждава подозрението ми.
— За мен ли намекваш? — глухо запита Бостанджи.
— И дума да не става! — успокоих го незабавно. — Засега Кайзо няма да се бърка — аз го замествам. И на теб съвсем друго е отредено.
Садък Бостанджи мълчеше и пак забарабани по масата като предишния път. Аз чаках да свърши маршировката на кахърните му мисли и с боязън се питах ще ми приеме ли планчето, или какъвто бе наежен и недоверчив, ще ме разкара да си вървя. Тогава щяха да лъснат лъжите ми пред Рашид ага и спасение за двама ни нямаше.
— Добре — обади се той. — Разбрах защо е потребно ти да живееш, аз да мра. Потрудило се е твоето мозъче. Даже мегдан за пазарлък не ми оставяш. Само че и аз мога да докажа защо точно ти си за трепане. И пак с уравнение като твоето.
— Интересно ми е да чуя — рекох радушно, но тъй като той не продължи, подканих го: — Хайде! Слушам те.
Любопитно ми беше, все едно играехме на карти и чаках да видя какъв коз ще прасне отпреде ми. Но смятам, че той коз нямаше и нищо не можеше да ми докаже, а неговото си беше празно надуване, към каквото беше склонен потомъкът на някогашните дерибеи.