— Не искам — отказа се той. — Животът е скъп и за негодник като теб. Не се мери той на общ кантар със смъртта. Смъртта има една теглилка за всекиго и всички еднакви ни изкарва. И светец да си бил, като животно умираш. Тъй че моята смърт струва колкото твоята — ни по-скъпо, ни по-евтино. Макар животът ти да е кух като шикалка. Ти си знаеш — като си свикнал на лекото, как ще ти легне самарът на смъртта. Хайде! Ако си свършил, измитай се! Върви при твоите господари, пък там ако щеш — мри, ако щеш — живей. Какво ще правя аз, си е моя работа. И кракът ти да не е стъпил повече тук!
Сърцето ми се сви. Точно това не биваше да казва. Как да му продам сега стоката си?
— Господине — вперих се в грозното му грапаво лице, — не само не съм свършил, но не съм и почнал. Мъчно ми е, че не искаш да чуеш — ние с теб не трябва да се разделяме. Тръгнем ли поотделно — свършени сме! И макар да ме имаш за най-долна твар, аз съм дошъл тук не да ти вадя душата, а да те спасявам. Покрай теб — и себе си.
— Да ме спасяваш?! — злъчно се подхилна Бостанджи. — А защо половин час разправяш, че гърнето ми е спукано?
— Точно заради това. Да разбереш най-сетне, че сам ти си не толкоз спукано гърне, колкото счупено. И се налага да вървиш ръчичка за ръчичка с мен. Да ми се довериш, да ме слушаш, да не питаш излишно, а също да престанеш да ме обиждаш. И да съм негодник, и да не съм от род като твоя, имам си честолюбие. Пък честолюбието е сляпо и често не вижда смъртта до себе си. Ако и аз кипна, значи вкупом да скочим на нейния кантар.
— Какво ще заповядаш да правя? — подигравателно попита той.
— Тъй или инак — въздъхнах, — ще трябва да се самоубиеш…
— Марш оттук! — бясно викна Садък Бостанджи.
— Чакай! — креснах и аз. — Не ме оставяш да си доизрека думата! Да се самоубиеш на вид. На ужким! Само едно доверено лице в къщата ти ще знае какво горе-долу става. То ще те намери уж обесен, ще те свали от въжето и ще те загърне в погребалния саван. То ще дойде и мен да извести. Предполагам, че това лице ще е жена ти. Другите трябва да вярват, че си умрял. До небето да плачат, дрехите си да късат… Ще ти дам знак кога да го сториш. Няма да е днес или утре — допълнително ще се уговорим. А пък аз в същия момент — преглътнах си слюнката — ще ти доставя труп — да те замести.
— Какъв труп?! Как да ме замести?! — от гласа му в миг изчезнаха и злъчта, и подигравката.
— Да те замести за погребението — рекох. — Не може примерно навит килим да се погребва. Като изнасят мъртвеца, хората трябва да видят я ръка, я крак оголени. Да разберат, че няма шега и измама. Туй ще го нагласим.
— Откъде ще вземеш труп? Друг ли ще убиваш? От гробището ли ще го ровиш? — шашардиса се Садък Бостанджи.
— Няма да ти кажа — предупредих те. Тоя труп аз ще го внеса тайно в къщата ти, аз ще присъствам и когато го изнасят. А пък ти въобще няма да го видиш. Защото преди да се чуе, че си се самоубил, ще напуснеш Съръбаир завинаги. За това мисли сега! Как ще се преобличаш, къде ще се криеш. Заловят ли те — и двамата отиваме. Тукашен си — трябва да се измъкнеш. По море или по суша — не искам да знам.
— А семейството ми? Имота?
— Като умреш, ще ти оставят имота — утеших го. — С жена ти ще се разберете кога и как да продаде и склада, и къщата, и каквото имате. Ако държиш — ще ти прибере изложбата от стената. А после и тя с децата да се изсели. Къде ще се срещнете е ваша работа. Ще си запазиш ли самоличността — също. По-добре е, според мен, да се сдобиеш с ново тескере. Не е леко гайле57 — питай мен, но от умирачката е по-леко.
Спрях, оставих го да смели тая порция, защото имаше още. И воденичката му заработи, само дето не чувах как й тракат чарковете. Но много бързо нещо зацепи колелата.
— Наивнико! — горчиво рече той. — Сетил се крак и ръка да показва! Ами нали доктор Октай ще дойде да удостовери смъртта. Него как ще излъжеш?!
— Никакъв доктор няма да идва! — отвърнах нервно. — Не бери грижа! Лицето на обесения не е толкоз за гледане. Аз лично ще ти завия главата и ще вържа чаршафа.
— На мене ли? — печално се усмихна Бостанджи.
— Объркваш ме! На другия мъртвец! — повторих си грешката в яда.
Бях се ядосал не само защото неволно обявих за скорошен мъртвец и Садък Бостанджи. Той веднага бе улучил най-слабото място в плана ми. Най-напред, не знаех как ще погребат самоубиеца. Ще се съгласи ли имамът да му чете молитва? Ще иска ли да го види? Ако беше само той, вярвах да се оправя, да залисам стареца. Ами ако същото пожелаеше капитан Мюмюн? Ами Рашид ага? Щяха ли да се задоволят те с писъците на близките, с моето свидетелство? Кухина зееше тук, цяла пропаст, в която лесно можех да си строша врата. Вярно, бях си намислил едно тясно изходче, през което точно имамът трябваше да ме преведе…