— Пък и за теб не е опасно — допълних. — И да разкрият измамата, ти ще си далеч. Нали в първоначалното условие се даваше най-много един от нас да оцелее. Ако успеем и двамата, ще е голям късмет.
— Да, ама там се предвиждаше живот за теб. А сега до края сам ще си залагаш главата…
— Нищо! Сухо дупе риба не яде. Мой е планът! — рекох весело, защото едно ново тонче долових в гласа на Бостанджи — май и нещо хубаво бе провидял в мен.
— Не искам! — опъна се той. — Не мога да приема животът ми да се плаща с чужд живот.
— Хайде, стига! — засмях се. — Какво те е грижа за една куха шикалка? Остави това, ами дай да се разберем за другото.
— Какво друго?
— Писмото! — учудих се, че е забравил. — Твоето покаяние.
— Не може ли без него? — навъси се Бостанджи.
— Съвсем не може. Ако се намери обесен без писмо, някой ще рече, че Кайзо го е закачил на въжето. Или пък аз самият.
— Не ми се ще да им оставям такова нещо на ръка — пак взе нахалост да ми обяснява той своите чувства и преживявания. — След като веднъж им отхвърлих клеветите. Да си оплюя сега честта…
— Да, ама жив! — и на мен ми омръзна да обяснявам. — Какъв е кярът да си с чест, пък мъртъв?
— Странен човек си ти, господин Папазоглу — погледна ме с погнуса домакинът. — Одеве ми разправяше, че си струва да умра за моята лична чест и за честта на рода ми най-вече. И убедително приказваше. Насмалко да ти повярвам. Сега ми баеш обратното. Не ти удря два пъти брадвата на едно и също място.
— Защото не сека борика, а тънко вретено дялкам. Според случая — и удара.
— Туй е най-лошото — наду се той. — Че според случая мислите, според случая говорите. Селянин ли си?
— Не съм селянин! — докачих се. — Баща ми и дядо ми бяха селяни. Какво искаш да кажеш, господине? Че селянинът не знае що е чест?
Садък Бостанджи изсумтя — нещо като потвърждение.
— Грешиш малко! И твоята брадва не бие на едно място. Миналия път ми тълкуваше, че властта развращавала едновременно и простия народ, и големците. Че еднакво скачали те според тоягата на безчестието. Откъде тогава едните ще имат повече чест от другите? Разправял съм ти бил за честта! — дърпаше ме дяволът за езика, както и друг път е ставало. — Нито за миг не съм вярвал аз, че ще седнеш да се самоубиваш заради моите приказки и заради твоята рода̀. За мъртвата чест на отдавнашни мъртъвци! Ако беше тъй, щях да си свиркам, а не да си блъскам главата да спасявам двама ни. Говорех ти, за да видиш как изглеждат работите от птичи поглед. Ама ние не сме волни птички, както понякога си въобразяваш ти в тая мухлясала стаичка. По земята се влачим с пречупени гръбнаци. А отблизо гледката е различна. Животински страх има, унижение има, бягство и измама има. Между тях — и писмо ще има!
Като камъни натоварих тия думи на гърба му и преди да ги е разбишкал, боднах го с остена си:
— Не трябва да е дълго това писмо. Две-три изречения. „Не издържам повече сторената от мен грешка. Сам свършвам с клетия си живот, защото…“ — такова нещо примерно. Няма да ти диктувам. По-вярно ще е сам да го съчиниш. И да го напишеш на спокойствие. Като дойда другия път обаче, готов бъди.
— Притеснявам се — отпаднало пророни Бостанджи. — От трупа, от твоя риск, от бягството. Също и от писмото. Освен това, от моя страна има нещо невъзможно за свършване…
— Какво е то? — взех да губя търпение.
— Ти рече за жена ми… Нефела е. От месец се е залежала… едва диша с лекарствата. Не може тя да ходи на тавана и да намира обесен. Пък после и при теб да идва. Нозете не я държат…
Оживи ми се сърцето. Най-сетне Садък Бостанджи показваше, че ще кандиса на моето предложение.
— Хм! — рекох строго. — Че кой ще я замести?
— Освен Гюлчин. Дъщеря ми.
— Не е ли малка? — усъмних се. — Да не се подплаши — да се изпусне пред някого?
— По-сербез е, отколкото я виждаш.
— Добре — ти решавай. Вземи да я подготвяш. И за мен й кажи… таквоз… Кажи й, че сме приятели… — смотолевих накрая.