Да знаеш — развълнувах се ненадейно. Сякаш много важно беше това невръстно девойче да не мисли, че съм толкоз лош. Да угаси ония очи, дето ме гледаха на чардака със страх и омраза. Не биде! Любов можеше да завъртим с нея, ако живеехме в друг живот. Не било писано! Само погледът й остана да осветява с черен пламък цялата тая история…
— Кога ще почваш? — попита Бостанджи.
— Не съм сигурен. Пак ще идвам. Нека ония горе мислят, че борба се боря с теб. Докато привърша туй-онуй… Хайде! — плеснах се по коленете. — Ще вървя сега — да не притеснявам Кайзо повече.
Изправихме се, но аз не тръгнах към вратата, а се усуках край оръжието.
— Да се ненагледаш! — цъкнах възхитено.
Слаба ведрина поизглади мрачното лице на Бостанджи. Той пипна един ятаган, донагласи го на килима.
— Ама се налага — рекох — да поразвалим малко колекцията. Ще ми трябва туй парче!
Посочих с пръст един ханджар, неголям, лезвието му беше към педя дълго. Не бяха пестили ни злато, ни лъскави камъни за дръжката и ножницата му. Самият султан не би се срамувал да го носи. Това оръжие не беше правено, за да се коли врагът с него, а за най-лични потребности. До сърцето се носи то, като най-свидно нещо, и за сърцето на притежателя си е предназначено при крайна нужда, за да не попадне жив той в ръката на неприятеля…
— Парче ли?! — изуми се от простотията ми домакинът. — В никакъв случай! Ако знаеш кой го е носил…
— Не го искам за себе си! — пресякох го. — Трябва!
Два мига Садък Бостанджи размисля и си преглътна въздишката.
— Защо ли не! — рече. — Честта се сдава с оръжието.
— За петалата на умрял кон не жалят! — тръснах му аз селската си мъдрост. — Те къщата ще затрият, че…
Не обясних повече, сам откачих ханджара и го пуснах в дълбокия джоб на сетрето си. И гузно се шмугнах по коридора, сякаш пълзях между трупове — като мародер, който току-що е обрал смъртно сразения воин…
XXIX
Едно-единствено нещо не разкрих пред Садък Бостанджи, а ти и него си разбрал. Трупът, който щеше да го замести, трябваше да е на доктор Октай. Той ми беше нужен сега, за да си пусна плана по вода.
Вечерта се отчетох на Рашид ага. Разправих му, че около писмото Садък здравата се е закучил. Налага се сам да го съчиня, да диктувам, да му взема подписа.
— Съчинявай! — кисело одобри той. — По съчиненията си силен. И гледай да е по-ясничко.
— Не обещавам — подсигурих се. — За всяка дума ще се пазарим, все едно ще тъкмим свещено писание.
Около това горе-долу се въртеше целият ни разговор. Само веднъж му подметнах за доктора. Да не пресоля случайно гозбата.
— Като се развърже възелът, ще се освободят ръцете — неопредело отвърна той.
Добре беше, че и аз помагах да се развърже тоя възел от Кайзовите ръчички. Той се бе лепнал за мен като бодил на овча опашка. По коридора се мотае, кръстосва двора, а като рекох да сляза до чаршията, пори пред мен народа и ми отваря път. Няма как да не се сближиш, както предрече Рашид ага. И аз взех да му подковавам копитата. Видя ли го, забия по един клинец. Изложих му от игла до конец как Асие ханъм е дала златото, колко е било и че накрая е рекла на доктора:
— Половината дай на онова момче, височкото. То внесе носилката, пък и толкоз се стара горкото да помогне на моя човек.
— А той? — скърца Кайзо със зъби.
— Разбира се! — вика. — Аз се грижа за него и винаги го възнаграждавам.
— Лъже! — трещи гигантът и изпуска неща, дето не ги знам. — И друг път ме е премятал! Ама аз него… И Рашид ага излъга. Надупчил му е гръбнака като юрганджия — юрган! Уж да го лекува. А човекът по̀ куца от всякога. За доктори не ще да чуе!
— Прав си! За беля живее такъв човек! — цъкам аз съчувствено и си донабивам клинеца.
Кайзо имаше две-три струни, като ония, най-големите цигулки в операта. От тях кой знае каква мелодия не можеш да извадиш, но аз ги проверявах една по една, да им чуя настройката.
— Добре, де — викам му друг път. — Такъв-онакъв докторът, ама ти закърпил корема.
— Закърпи го, ама таквоз черво ми отряза! — показва Кайзо до лакътя — бая парче са му клъцнали.
— Сигурно така е трябвало.
— Нарочно! — инати се той.
— За какво му е твоето черво? Да не си прави суджук от него?
— Нарочно! — повтаря дангалакът. — Да ме държи гладен!
И тъй като се блещя недоумяващо, той дообяснява: