— И леля тъй вика: „Все гладен ходиш, лелин, защото червата ти са по-къси от на другите. Манджа не се заседява в тях.“ Направил ме е все гладен да ходя и лигите ми да текат!
Аз се хиля, но Кайзо е сериозен. Отбивам настрани от него — да не зашлеви мен в яда си, защото докторът го няма.
— Щом леля ти е рекла, прав си! — завършвам по своя си начин. — За беля живее такъв човек!
За пет-шест дни десетина пъти го подкачих. Кова значи с малкото чукче, но едва ли щях да сторя всичко, ако не беше големият ковач. Какво му е говорил, как го е настървил — не ми е известно. В един миг обаче усетих — пуснали са песа от веригата. Как го усетих ли? Не мога да кажа точно. Нито е ръмжал повече, нито е душил за жертвата. По-скоро, по себе си го разбрах. Едно такова усилно ми стана, припряно, сякаш у Кайзо имаше тайно предавателче и аз му паднах точно на вълна̀та. То всъщност си е тъй — по акъл може малко да се различавахме, ама апаратурата ни — еднакво нагласена. Само дето при него ако нещо трепне веднъж, при мен всичко се разтреперва.
Намерил бях шише мастика, викнах го да я изпием. Къде-къде — преведе ме той през буренака до същия сайвант, с кладенеца. Малка част бе преградена там за стаичка. Навремето пазач сигурно беше живял в нея, сега Кайзо я обитаваше понякога. Гол нар, сандък за маса, два стола. Извадих чашки от джоба, отхлупи той гаванка с маслини. Пийнахме по две-три и нали червото му късо, мастиката бързо го сгря. Обади се катърът в него — захили се, развесели се.
— Кайзо — викам му най-приятелски, — нали Рашид ага ти каза, че от мен скрито-покрито няма. За доктора демек… Говорили сме…
— Де, гиди, де! — дрънка той и върти глава в нещо като закана, в нещо като съгласие.
— Ще ти помагам! — предлагам му братски.
— Я се разкарай! — засегнал съм му честта. — И без теб мога!
— Знам бе, знам бе! Да не ти е сефте! — доливам чашките и му смигам. — Къде ще деля мегдан с теб! Само че с другар е по-лесно.
Той се замисля и май се сеща, че е по-лесно, но и по-опасно със свидетел и съучастник.
— За какво си ми? Не ми трябваш! — колебае се леко.
— Трябвам ти, трябвам ти! — закачам се аз. — Нали знаеш, че два карпуза58 под една мишница не се носят. А?
— Какви карпузи? — обърква се великанът.
— Че аз съм вторият! — соча си гърдите. — Наредено ти е да ме пазиш. Ама докато се разправяш с доктора, може да фъсна. Трябва да съм ти под око.
— Ако пак ще ме разкарваш, да взема сега да те заколя? — пита ме той, като че скъпа услуга ми предлага.
— Рано е. Не бързай! — отбивам му мерака. — Рашид ага ме иска читав.
— Ще ви спраскам като карпузи! — юначи се гигантът. — Бетер карпузи ще ви спраскам!
— Добре, добре! — мъча се да му озаптя фантазията. — Ама къде ще дяваш другия карпуз? Да не го зарежеш на улицата — хората ще го намерят. Чуй ме! — снишавам глас. — Ще ти кажа, защото те уважавам. Няма ли труп — няма убийство! Разбираш ли?
— Ти ще ми кажеш! — надува се Кайзо. — Не знам аз — ти ще ми кажеш!
— Ей тъй! — трия аз длани пред сурата му — показвам, че ако трупът изчезне, ръчичките му ще останат чисти.
Доста бързо той мина от възбудата към друга фаза в общуването с мастиката. Опечали се, взе да оборва четвъртитата си чутура. Ако имах кемане да засвиря, скръбна песен щеше да запее.
— Ще ви спраскам като карпузи… — повтори великанът картинната си закана, но тоя път унило и неубедително. — Карпуз! — обърна се към мен. — Не съм такъв, бога ми! Не ме ли закачат, таквоз… Ама все на мен ли?! И доктора уважавах инак… Обаче… Прав ли съм? А? Кажи — прав ли съм!
— Прав си, Кайзо, прав си — погледнах го недоверчиво. — Не си такъв човек — съвсем си друг.
— Друг съм! Вярно! Съвсем съм друг! — викна той и така ме сграби за рамото, че ми разхлопа кокалците. — Ти знаеш, карпуз! Свидетел си! Нали си свидетел?
— Свидетел съм. Пусни ме! — с погнуса се изтръгнах от него.
Много неприятно ми беше, че почна да ме нарича „карпуз“. Хареса му и тъй кара до края. Но това все пак бе по-малкото. Няма какво да казвам, че аз търпях близостта на Кайзо със страх и отвращение. А сега отново виждах, че и доста си приличаме. И той като мен искаше да се изкара, че не е толкоз лош. Аз си бях избрал да го доказвам пред щерката на Бостанджи, Гюлчин. А той кого беше намерил? Мене! Дето преди неделя ме натъпка в музея си! И пред кого ме готвеше да свидетелствам? Може би пред двете бабички — майка му и леля му? Или пред Рашид ага? Или пред самия Аллах да се закълна, че Кайзо е блага душа, харен човек, а други са му виновни, за да се показва той катил и звяр.