— Негоднико… В затвора ще те вкарам!
— Не щеш като човеци. А? Като добитъци ли тогава?
— Живота ти спасих — не го слушаше докторът. — Червата ти се влачеха…
— Не ми вдигай кахърите! — пресече го Кайзо. — Правичката ми кажи: аз ли съм виновен, ти ли?
— За какво бе?! Освободи ме незабавно! — съвземаше се пленникът и понечи да стане.
— Трай! — бутна го великанът обратно. — Трай още мъничко! Аз теб, докторе, за човек те броях. Ихтибар59 ти правех винаги. А ти за говедо ме имаш. Като търсиш говедо, говедо и намираш!
— Умник! — с презрение рече Ибрахим Октай. — Кой те подучи?
И на мен се стори, че зад тая Кайзова диалектика стои Рашид ага. Ама може би и аз го подценявах повече от дължимото.
— Помниш ли стареца в хотела? — попита той. — Дето го уморихме двамата?
— Пияница! — задъха се от обида докторът. — Какво разбираш ти от медицина?! Аз спасявам хората — клел съм се! Ти ги мориш!
— Добре! Тъй да е — Кайзо лесно отстъпи на това място, за да натисне другаде: — А златото? Даде ли ти вдовицата и заръча ли да делим?
— Лъже те! — изпищя Ибрахим Октай. — Знам кой — онова мръсно копеле, дето се влачи с теб. То отрови господаря си, защото…
— Не ме е еня ти ли, той ли сте го тровили! — не се отклони Кайзо. — Правичката ми кажи за пендарите! Като си се клел да спасяваш хора, закълни се да спасиш и мен! Да не направя грешка случайно, докторе, защото те уважавам. Да ми е чиста съвестта! Ако не лъжеш, на ръце ще те отнеса до вас. Ако ме е лъгал оня, ще го разчекна.
— Кълна ти се, Кайзо! Повярвай! Давал съм и пак ще ти давам… Ела вкъщи… Имам пари…
Напразно се закле доктор Октай. Много близо му се стори спасението и това го подведе. Ама с такава евтина клетва не можеше да затъкне устата на звяра.
— Карпуз! — ревна Кайзо. — Ела тука!
Аз замръзнах и не излязох веднага.
— Карпуз! — подивя той — изглежда, помисли, че ме няма, че не съм се явил за свидетел в неговото съдилище.
Изправих се и като сянка се показах. Това смачка доктора. А още не си бях отворил устата. Макар да бе вързан и сложен на колене, познатата негова горделивост и презрителност до тоя момент му държаха гръбнака прав. А сега в миг се превърна на мокър парцал, който шльопна и се залепи в нозете на убиеца.
— Чакай! Кайзо! Недей! — жално проплака той.
Кайзо също се преобрази. През цялото време се беше владял и говореше някак сдържано, разумно — според неговия аршин, разбира се. Като се появих аз обаче, юздата падна и гневът му всичко овърша.
— Един от вас ще мре! — изхъхри той яростно. — Да видим кой ме премята?! Карпуз — обърна се към мен, — кажи що стана в хотела!
Едно е да жадуваш отмъщение, да готвиш убийство и да пресмяташ като в тетрадчица. Трябва ми труп — от тук ще го взема, там ще го употребя… Ама съвсем друго е да усетиш как самият живот ти тегне в ръката. Все едно съм хванал въженце, а в другия му край се държи Ибрахим Октай и виси над пропастта. Пусна ли го — пропада в бездната.
От две мои думи зависеше ще умре ли веднага тоя човек. Аз бях казал истината на Кайзо, но не съвсем. За него Асие ханъм и дума не обели тогава, камо ли да е нареждала да му се дава дял от златото. Ако признаех това нещо, част от вината на доктора щеше да падне — поне в очите на Кайзо. На мен щеше да се прехвърли тая вина. Не пуснех ли незабавно въжето, и аз отивах в пропастта. Чрез лъжа щеше да умре Ибрахим Октай, но зарад истината. Заради моята истина. Защото с нищо не намаляше вината му в моите очи — като убиец на Сеид Османоглу. Две присъди тегнеха едновременно над главата на доктора — Кайзовата и моята.
За една секундичка обаче и друго ми мина през ума. Както Кайзовата истина беше смесена с лъжа, тъй може би и моята бе смесена с невежество и друга една лъжа. Може би се мамех и доктор Октай не бе причинил нарочно смъртта на Сеид ефенди. Изнудвач беше — да, рушветчия беше — да, ама сигурен ли бях, че е и убиец? И както аз можех да смаля вината му пред Кайзо, тъй някой друг пък човек, учен и безпристрастен доктор, би могъл да обели вината му пред мен?
Това мигновено колебание нищо не променяше. Засилила се беше тежката каруца към дерето, а пред колелото й се случила една суха пръчица. Напрегнала тя гръб да спре връхлитащата грамада, но колко й е силата?! Изхрущяла, а колата с гърмол продължила надолу. И все пак — забавих се малко да отговоря. Както бе сврял глава в краката на Кайзо, докторът се извърна към мен. Тъмно беше и не му виждах лицето, но защо ме погледна той? Чудо ли чакаше да сторя? Да го защитя, да се откажа от отмъщението? Да си разваля плана? Сам да се подложа на Кайзовата ярост? Не, не бях аз чудотворец, а изплашен човечец, който трепери за кирливата си кожа и я смята за най-скъпа на света.