Казах, каквото бях казвал. И то с подробности, с настървение.
— Видиш ли, докторе! Видиш ли! — победоносно се провикна Кайзо преди да съм свършил.
— Ела! Вкъщи е всичко… Ще ти дам… — захленчи Ибрахим Октай, но и за човек като Кайзо имаше по-важни неща от златото. Пък и късно му го предлагаха.
— Не съм аз лошият — разбра ли! — през стиснати зъби заговори той. — Не съм виновен, задето… Ей го свидетелят! Да помниш! Запомни го! Помни, докторче…
Оная сянка — сгърчената в нозете на великана, полечка взе да се изправя. Хрипот и стон излезе от нея, а тя расте, издължава се, отделя се от земята, сякаш едновременно с душата, и тялото на доктор Октай се отправи към небето. Затресе се сянката в ръцете на Кайзо, пририта в предсмъртен гърч и аз не издържах повече, хвърлих се слепешком в храсталака…
Доста се бях отдалечил и не знам колко минути минаха. По едно време гледам — прозорчето светна, запалил е Кайзо фенера. Не чаках да ме вика. Той седеше на нара, подпрял глава на ръцете си. В стаичката вонеше на бъчва — вярно бях предположил, че преди убийството е пил. И тъкмо навлизаше във втория свой стадий — на умората и унинието.
— Иди съблечи човека — обади се с тънко гласче, май нещо му запираше в гърлото.
— Добре — подчиних се незабавно.
— Ча-кай — разкашля се той. — Под сайванта има въжа. Отзад ще намериш камъни. Вържи два кръстом — да не се изхлузят. Окачи ги на главата и краката. После — в ямата. Разбра ли?
— Добре — повторих. — Разбрах.
— Ще можеш ли? Не ми се мърда…
— Защо не си вървиш, Кайзо? Уморил си се — рекох предпазливо.
— Вярно. Уморил съм се — съгласи се той като малко дете. — Обаче кажи, карпуз: разбра ли ме докторът?
— Разбра те, разбра те! — уверих го бързо. — От туй накъде — няма повече.
— Оф! — философски въздъхна Кайзо. — Тъй най-добре ме разбират. Ама защо?
— Такива сме създадени — казах печално. — Да се разбираме донякъде. Един Аллах ни разбира съвсем.
— Какво, какво? — разшава се той.
— Само Господ ни разбира напълно — натъртих. — Това е. И теб, и мен, и доктора.
Кайзо вдигна глава и ме погледна. Такава вяра, такава надежда, такава благодарност се бяха изписали на грубото му, от два дни небръснато лице, че сърцето ми се сви. От погнуса се сви, от съжаление, от страх и отчаяние. Ама не съм сигурен Кайзо ли гледах тогава или себе си.
— Носиш ли нещо за ядене? — меко попита той и като видя, че разперих празните си ръце, изпъшка: — Трябва да се прибирам. Гладен съм.
— Хайде, отиди си, Кайзо — подканих го леко.
— Свърши най-напред своето — пак нареди той. — Да видя, че сме изчистили. И ми донеси дрехите.
— Ей сега — рекох, но не излязох, а придърпах стол и седнах срещу него. Бръкнах, извадих ханджара. — Виж какво имам — подадох му го.
— Ха-а! — глътна въздух той с отворена уста и пое оръжието.
Държеше го като нежна птичка на лявата си длан и с пръсти го погали, обърна го, нарадва се на украсата, пък тогава извади лезвието от канията. Опита остро ли е и като се извърна леко, бучна няколко пъти във въздуха. Някакъв невидим за мен противник стоеше там и Кайзо се смръщи, злост и омраза извика на лицето си, но тоя път на игра, защото, като промуши врага си, щастлива усмивка разтегна устата му.
— Откъде го имаш? — успя да проговори той.
— Твое е! — отвърнах. — Подарявам ти го.
— А! — още повече се смая той. — Защо?
— На юнак отива! На мен за какво ми е? — отсякох.
— Да не би…
— Не е крадено — прекъснах го. — Никой няма да го дири. Хайде — остави ме сам, Кайзо. Ще трябва да взема фенера — няма на тъмно да стоиш.
— Е-е! Бива, бива. Щом е тъй — надигна се неуверено той. — Приемам го.
Стаичката беше ниска и Кайзо наведе глава — да не бърше тавана.
— Карпуз — рече колебливо, — в джобовете на доктора имаше малко пари. Да вземем да ги поделим?
— Не! Твои са — изправих се и аз. — За него не се бой. Ще му намеря място. И дрехите ще скрия.
— Ей! Приятел си — сложи той ръка на рамото ми. — Пък аз таквоз…