Целият следобед отиде за това. Докато чаках, хапнах късно в една ахчийница. Тъй че вечерта не бях гладен, а направо се прибрах в стаичката и замрях вътре като плужек в гнил пън. Сам не знам спах ли, не спах ли през нощта. Окото ми беше все в часовника. И още в тъмно станах, стегнах се. Преди слънцето почвах тоя ден, в който или щях да мра, или да си докопам свободата…
Някой от небето се смили над мен, когато влязох в града. Бях стигнал едно място — наляво се отиваше към Бостанджи, надясно беше конюшнята. И глас ми рече: „Иди виж най-напред къщата! Побягнал ли е Садък или се е отметнал и сега си спи под завивката?“ Допусках и това да е възможно след вчерашния ни разговор. Беше пет и половина часа.
Доста рано за нарочената среща. Съмнително щеше да е, ако ме види някой, че вися по това време като сопол в задънената улица. Още по-неприемливо ми изглеждаше да вървя да хлопам на портата. Ще чуят комшии, ще се питат после какво съм дирил в тъмни зори, баш тоя ден, когато щеше да гръмне, че стопанинът се е обесил. Не спрях в кьор-сокака, подминах и къщата на Бостанджи. Дуварът криеше какво става вътре. На завойчето долу се помаях и пак тъй лениво се върнах. Цялата ми разходка бе траяла три минути. Не, повече не биваше да миткам и аз сритах близката тараба, вмъкнах се през дупката в едно запуснато място. Оттук добре наблюдавах пътната врата на Бостанджи.
Бях си наумил да чакам точно до секундата. Покаже ли се девойчето — добре, баща й значи е тръгнал. Не излезе ли — Садък е останал да си гледа болната жена. В такъв случай планът ми с тялото на доктор Октай отиваше по дяволите. Връщах се в началото, ако Рашид ага въобще ми разрешеше такова начало.
Стана шест. Нервите ми дрънчаха като тенекиени, слухът ми се бе изострил като на авджийско псе. И взех да се уговарям. Хайде една минутка — последна! Извъртя се тя — хайде пак, наистина за последно… Може би до пладне щях да се гуша зад стобора, местейки очи от секундарника на портата. Десетина пъти тъй отстъпих пред себе си, докато душата ми възликува.
Резето тропна и Гюлчин изтърча навън. Веднага забелязах, че е боса, кърпата се бе смъкнала на раменете й. Тя хлипаше, защото не й стигаше въздухът — подтичваше нагоре, към мястото на срещата. Спреше ли, вземеше ли си дъха, щеше да писне. Приготвих се и като се изравни с тарабата, показах се изневиделица, за миг я прибрах отсам.
— Ш-ш-т! — изшътках грозно. — Рано е да ревеш!
— А-а! А! — отвори момичето мократа си уста и аз я сграбчих за раменете, разтърсих я.
— Млък! После ще плачеш! Не съм докарал още тялото…
Нейното тяло бе слабо и леко като перце в ръцете ми. И то не се дръпна, а с врабешката си сила се притисна към мен — Гюлчин ме прегърна и зарида в рамото ми.
— Татко… Умря… Свършил е… — дочух аз несвързани думи и грубо я изтръгнах от себе си.
— Какви ги мелиш? Кой е умрял?!
— Татко! Там… В стаята… Увиснал! — задавено рече девойчето и само̀ затули устата си с длан — да погаси вопъла.
— Не замина ли снощи? — обезумях аз.
— Замина! Изпратих го. Нареди при теб да дойда. Кога се е върнал — не съм го чула… — трескаво отвърна Гюлчин.
— А-а-а-х! — блъснах челото си с двата юмрука. — Бързо! Да вървим!
Спуснах се към дупката, извлякох момичето и двамата ръка в ръка притичахме до къщата. Нищо още не можех да мисля.
Садък Бостанджи се беше обесил в своя домашен музей. Дъщеря му бе прерязала въжето с ятаган от колекцията и мъртвият лежеше, както е паднал — с разперени ръце, единият крак подвит под другия. Наскоро бе издъхнал — сигурно докато аз вървях към градчето. Грохнах на колене до него — да му освободя врата от примката. Използвал беше същото въже, което аз внесох в дома му. Остатъкът висеше от една халка в тавана, забита там да издържа тежък светилник.
— Защо-о? — проплаках волски. — Защо, човече?!
До мен Гюлчин хълцаше неудържимо.
— И мама… — пресекливо рече тя. — И мама оттатък…
— Какво майка ти?
— През нощта береше душа. Не знам дали…
— Какво й е? — скочих на крака.
— Не може да диша. Задушава се — нови сълзи бликнаха по страните на дъщерята. — Доктор Октай идваше сутрин и вечер. Инжекции й слагаше. Това я крепеше. Ама от оня ден го няма. Изчезнал е!