— Господин Папазоглу, защо ме разиграваш?! Нали ти трябваше кон за работа. До кога да чакам? Объркваш ми деня!
— Върви, момче, върви! — побутна ме имамът. — Да не те гълчат теб после. Знам аз какви хора да викна за помощ. Млад си — не си да гледаш такива работи!
— Ех, ходжа ефенди! — усмихнах се тъжно. — На какви работи съм се нагледал…
Но не се колебах дълго — не смеех сега да се върна при Гюлчин. Отвързах юздата, стъпих на стремето. И щом се скрих от погледа на файтонджията, пришпорих коня, препуснах. Навън, по-далеч от Съръбаир.
XXXII
По тесни долинки, по каменисти стръмнини — доста бях навлязъл сред баирите. От муцуната на коня прокапа пяна. И в сянката на едни канари спрях да си почине добичето. Ездата отвяваше мислите ми назад, но като скочих от седлото, земята ме посрещна с един въпрос: „Защо?“ Защо се самоуби Садък Бостанджи?
Снощи бил тръгнал — какво го е върнало? Нерешителност? Страх от безпътицата? Грижите за дома? И беше ли обмислял хладнокръвно своето самоубийство или то бе моментен порив на слабия човек да избяга завинаги? Какво го е водело? Съвест ли? Инат ли? Малодушие или болезнената родова чест? А може би смъртна досада от невъзможността да докаже какъв е? От слепците край себе си. Всичко ми се видеше вярно и нищо не ме задоволяваше.
Конят пръхтеше наблизо и биеше с предно копито — жаден бе. И моята уста сякаш беше пълна с кълчища, цигарата горчеше, но аз продължавах да прехвърлям нашите разговори. Изтървани думи, на място казани думи — зависи през какво чепкало ще ги минеш и какви влакна ще извлечеш. А моето беше тъй настроено, че отделях ония слаби на вид влакънца, които бях подавал на Садък Бостанджи и от които двамата усукахме въжето за бесене. Мои бяха, мои бяха и влакната, и нишките на проклетото въже! Посочих му целта, дал му бях и причините, и оправданието. С едната ръка отварях вратата, с другата държах примката. А той се бе лутал и мятал кое да избере. Затова написа онова унизително за него писмо, затова е побягнал и се е върнал. Направи накрая своя избор. Предпочел беше не аз да го спася, а той сам да се убие. Дотолкоз значи ме презираше…
Но тъй ли е?! Не бях сигурен в своя извод, пък и не беше най-важно презирал ли ме е Бостанджи, не е ли. По̀ ме мъчеше тогава друго едно колебание. Заслужавам ли сам себе си да презирам? Чиста ли ми беше съвестта пред самоубиеца, както му се зарекох вчера?
Толкова години минаха — не искам да си кривя сега душата. Искрено желаех да спася и двама ни. Това ми беше в съзнанието, към него се стремеше горният ми ум. С него скалъпих плана и го следвах, докъдето трябваше. Ама и на себе си нямах вяра. И на горния свой ум не се облягах единствено. Дали пък долният ми ум, тайният, скритият в катранена дупка не бе сътворил друго планче? С което точно изпълних поръката на Рашид ага. Не бях ли заложил на две карти? Спасим ли се — добре! Обесиш ли се — също не е лошо! И кого от тия два ума слушаше волята ми, когато ръсваше тук-там из моите приказки отровата на заплахи и подсторване?
Че играех двойна игра пред другите, е напълно ясно. На Гюлчин се кълнех за едно, на Рашид ага различно щях да говоря за същото. Въпросът е — и пред себе си ли играех тая игра? Неволно ли подавах нишките на Садък Бостанджи или добре съм знаел, че от тях ще стане въжето? Докъде бе вината ми за неговата гибел? Ами жена му? Допускал ли съм, че смъртта на доктора ще повлече и нея?
Не съм съдия на себе си. Мъча се само да свидетелствам вярно. Тогава, в подножието на ония скали, се гънех и виех между собствените си обвинения и копнежа да се уловя за сламка. Да не потъна съвсем, да не се удавя в смрадната яма, която сам бях изкопал. Такава сламка ми се струваше и писмото на Бостанджи. Извадих го, разгърнах го отново. „Господин Папазоглу — пишеше ми той, — живот, подарен с подлост, не е живот. Чрез лъжа не се стига до истината. От злото не излиза добро. Дотук стигнахме двамата — нататък тръгвам сам при дедите си. Зарадвай, които ще се радват, утеши, които ще скърбят!“ И се беше подписал.
Прочетох и препрочетох листчето. Не може, взех да се утешавам, не може да оставиш такива думи на човек, когото презираш. Само лека горчивина схващах сега, и то не толкова към мен отправена, а към злата участ, която ни беше събрала. На душманин така пише ли се в последната минута? Дава ли се такава заръка? Кого би искал той да утеша в скръбта му? Кого, ако не децата му?
Край мен миришеше на конска пикоч и изсъхнали тръни, но изведнъж долових, че в тая смесица трепка и ароматът на роза. Помислих да ми се е сторило, огледах се, пък подуших и плика. Да, той ухаеше слабо на гюлово масло и аз не знам дали хартията бе поела туй благовоние от чекмеджетата в музея на Бостанджи, или то се бе прихванало от девичата пазва на Гюлчин. Идеше ми да сграбя тая канара зад мен, да я издигна до небето — че да я запокитя по върлите стръмнини надолу и да затрупам целия свят…