— Пак го прочети, Рашид ага! — побутнах аз писмото към него. — Не го зарязвай!
— Наредих какво е потребно — не се убеждаваше още той. — Просто и ясничко да е. Туй и туй откраднах, тъй и тъй се сговорих да предам интереса на града.
— Ама Садък Бостанджи обичаше да умува — не си паднах на гърба аз. — А такива хора, като открият свой кусур, цял свят вкарват в същия кюп. Та и той писал за подлостта на всички ни…
— Хм! — недоволно ме стрелна Рашид ага. — На мен ми е все едно. Какво ще разберат другите?
— Няма да го печатите във вестник, я! — успокоих го незабавно. — Ти ще го покажеш комуто трябва, ще обясниш…
— Стига! — взе той листа и го тръсна пред лицето ми. — На теб как ти падна в ръцете? Къде го намери?
— Гюлчин ми го даде. Тя го намерила.
— Ха̀! Гюлчин! — мръснишка усмивчица трепна на устните му. — Научил си й името?
— Чух го — рекох сдържано. — Толкова пъти ходих.
— Вярно — съгласи се Рашид ага. — Ходи, отвори вратата. А като намери смъртта една врата отворена, повтаря.
— Оная жена не бях я виждал — продумах като пребит. — Не знаех, че ще я намери.
— Горката, горката! В един ден да се случи… — тъжно заклати глава Рашид ага, но и той на свой ред ме утеши: — Отдавна лежеше. Чакаха я.
— А сираците? — попитах.
— Ще пораснат. Роднини имат. Ще им уредим попечителство. Склада ще върнем. Той ще им поеме харчовете. Ако идат при вуйчо си, и къщата да дадат под наем. Пък и друго може да стане. Не е малка вече щерката…
Той, изглежда, бе обмислял бъдещето на децата, докато ме е чакал. Вярвах, сам щеше да се погрижи да не ги измамят или обидят.
— Ей, Демире! — поомекна му гласът. — Разсърди ме накрая с това писмо. Щях да забравя. Извадил съм ти пътен лист от Мюмюн ефенди.
Без да бърза, Рашид ага прибра писмото на Садък Бостанджи, измъкна служебната хартия. Разгърна я, зачете я, а от своето място аз видях гербови марки по нея и печат.
— Ама сега си мисля — лукаво добави той, — може и да не ти потрябва.
— Как?! — изтръпнах да не ми тръсне ново поръчение.
— Да те улесним. Направо тескере да вземеш. Да не се разкарваш насам-натам.
Аз мълчах, чаках си съдбата.
— Не се бой! — позасмя се Рашид ага. — Обещая ли нещо, свършвам го, ако ми е по силите. Ама нали в началото искаше да вземеш склада под наем? Както знаеш, мътна беше тая работа и затова те отбих. Сега се изчисти. Хайде! Вземай го! От утре още! Ни търг ще има, ни нищо.
— Не искам. Късно е — отдъхнах си.
— Не е късно! — запалил се беше той от своята идея. — Точно сега му дойде времето. Не се ли сещаш? Ще развъртиш склада — ти ще храниш сираците! Нали ги жалиш? Защо ти да не си тоя, дето ще им стори добро?
Погледнах го и малко се уплаших. С такова любопитство ме наблюдаваше, все едно му беше паднала рядка гадинка, която го забавляваше. Мина ми през ума, че това предложение не е случайно хрумване, че и моето бъдеще е обмислял Рашид ага. Какво бе измъдрил? Клопка ли ми готвеше? Друго нещо ли? Мигар искаше да гледа как сираците ще ги храни ръка, дето е погубила и майка им, и баща им?
— Не мога — отказах предпазливо. — Щях да викам съдружник от Анталия. Парите ми са малко за начало…
— Хѐ! Пари се печелят! Важен е ищахът61. Пък и без пари става. Да ти подсказвам ли, Демирдже? — примигна той заговорнически.
— Не те разбирам, Рашид ага.
— Разбираш ме, разбираш ме! — закачливо рече той. — Много добре ме разбираш. Порасло е момето. По нас такива вече ги вземат за жени. И хубавка е, нали? Харесва ли ти Гюлчин?
— Чисто девойче — настръхнах.
— Точно тъй — чистичко! — радостно шавна Рашид ага. — Като листец на роза. Подушил си го — знам те аз! Не сега! Не веднага! — вдигна ръка да не го прекъсвам. — Да минат няколко месеца. Ще идеш да я утешиш, да я прикоткаш. Баща й е заръчал тъй! Ето — написал го е! На теб е оставена! Дълг ти е, Демире! Дълг! Защо го пропусна, като ми тълкуваше писмото?
— Ти сериозно ли, Рашид ага? — заковах очи в него.
— А как иначе? Доброто ти мисля! Рядко пада такъв случай. Мома с къща, с имот, в който да си продължиш занаята. И никой да не ти се бърка!