Не отговорих и той се преведе над масата.
— Ей, Демире! Рядко пада такъв случай! — повтори. — Такава… наслада.
Усетих му дъха на мента и бавно се отдръпнах. За себе си тъкмеше зрелище Рашид ага. Да наблюдава с похотливо наслаждение как палачът си смесва кръвта с кръвта на своите жертви. Възбуда има в тая работа, тръпка, пък и любознателен беше той и му се щеше да провери докъде стига подлостта в човешката природа. Мен бе намерил подходящ за своя опит и смяташе да си поделим насладата.
— Не я оставяй! — мигна той като някоя сводница. — Лесно ще се сговорим с вуйчо й. Ако речеш, свидетел ще ти бъда…
Дали пък, помислих си тогава, и дяволът не води някой път човека към Божието наказание? Да се оженя за Гюлчин, да й търпя до гроб омразата и туй да е изкуплението за моя грях. Харесвах я, желаех я, ама не за наслада да я взема, а презрян роб да й бъда…
От грешник грешни мисли изхождат. Едва ли Аллах разрешава шейтани да му водят делата. Аз за роб си бях заслужил, вярно е, но защо нея да правех робиня на собствената й омраза? Лесно е сега да се каже. Но в оня миг Рашид ага не си хабеше напълно думите. Съблазнил ме беше мъничко, ей толкова — колкото ми е нокътят. Помнех телцето на Гюлчин. Даже като ме удряше тя, а после плака в прегръдката ми, бях усетил набъбналите й гърдички. Тъмно сладострастие се надигна в мен и не съм сигурен какво бих сторил, ако само аз пазех тайната за смъртта на нейните родители. Но неколцина я знаеха и не исках да им правя сеир, най-вече на Рашид ага. И да се подлагам може би на ново изнудване някой ден. Тъй че не съм убеден момичето ли жалех, за себе си ли се боях, но най-сетне отворих уста:
— Ще ми дадеш ли пътния лист, Рашид ага? — попитах.
— Ех! — дръпна се той назад.
Много го разочаровах. Все едно ме беше поканил на апетитна трапеза, с препечено агънце, а пък аз изведнъж му казвам, че от вчера съм вегетарианец. Не вярваше той, че съм си променил вкуса и може би за да ме ядоса, хвърли последната си карта.
— Не я ли вземеш, на Кайзо ще я дам — рече. — Да зарадвам момчето. А? Какво ще кажеш? Диво семе е той, ама нивата на Бостанджи може добър стрък да роди.
— Следобед пристига параход — стиснах зъби. — Довечера ще отплава за Анталия.
— Два пристигат — поправи ме той. — Другият отива в Истанбул.
И ненадейно се разсмя. Ситно, дълго — оголи зъбки, загуби си дъха. Погледах го, почудих се, пък и аз покрай него се захилих накриво. На мен ли се смя той, за какво се смя — не мога да ти кажа. Но изведнъж спря и весело рече:
— Голяма занимавка си, Демирдже. Я се отпусни! Какво си се вдървил като цепеница? На̀! Дръж! Заминавай!
— Благодаря ти, Рашид ага! — поех аз документа от ръката му.
Готвех се с още някоя дума да подплатя своята благодарност, но той си продължи своето:
— Ще ми е скучно без теб. Знаеш ли? Макар че две гатанки ми оставяш — да си троша главата. Една на идване, втората — на отиване. Нали?
— Какви гатанки, Рашид ага? — не ми трепна окото.
— А? Ще помогнеш ли да отгатна? Не се плаши! Всичко свърши. Да се посмеем на раздяла. Защо си хвърли тескерето в ямата?
— О-о! — наистина се учудих, че старата ми лъжа още не му дава мира. — Че то мина и замина. Нали ви обясних.
— Тъй, тъй. Значи нямало гатанка — вкисели се усмивката му. — А защо не послуша Кайзо за доктора? Защо си го зарил в боклуците? Какъв номер кроеше?
— Никакъв номер, Рашид ага! — скокна ми сърцето. — Не можах като Кайзо… в дупката. Все пак — човек е бил…
— Посвени се? Така ли? — съвсем забрави той, че ме канеше да се смеем.
— Така — промълвих с половин уста.
— Лесен отговор. Веднага се сетих — недоверчиво рече Рашид ага. — Само дето Кайзо загази. Наказах го.
— Кога го е намерил? — осмелих се да попитам, макар че се чувствах тъй, все едно бързият влак бе профучал край мен. Стъпка да бях избързал — на парчета щях да съм!
— Навреме — неохотно отвърна той. — Съвсем навреме. Ако не се беше обесил Бостанджи, друго щях да помисля…
Рашид ага се надигна, станах и аз.
— Имот ти давам, жена ти давам като капка, закрилата ми ще имаш — мрачно рече той. — Какво друго искаш?
— Случаен пътник съм — отговорих. — Свободата си искам.
— Хм! Ако я намериш, викни ме! И аз я диря цял живот. Да не мислиш, че… — Рашид ага се опря тежко на лявата патерица и подаде ръка: — Сбогом, Демире! Учениче недоучило…