Беше се отдалечил няколко крачки, когато подвикнах след него:
— Рашид ага!
Той с усилие се извърна, досада и умора тежаха на лицето му.
— Какво има пак?
Аз мълчах, не знаех защо го повиках, какво имах да питам и да прибавям още.
— Не си получавал пари, нали? — рече той. — Добре, добре! — спря ме да не приказвам. — Ела тук!
Пристъпих, взех мълком банкнотите, които бе извадил от кесията си. Не успях да кажа, че не за пари съм се обадил. Не му се слушаше повече. И не знам дали от милост ме пусна да си вървя. Или като ме употреби веднъж, наситил ми се беше, омръзна му дебелоглавата гадинка…
Почаках да кривне в коридора и с най-дългата си крачка плъзнах към стаята. Минутка ми трябваше да нахвърлям в куфара каквото бях извадил. Озърнах се от чардака да не би Кайзо да се припича долу и като не го видях, бързо, тихо, като котка прекосих двора, шмугнах се през портата. Свободен бях! Откопчил си бях свободата! Съръбаирската власт ми я беше отпуснала, подписала я бе на хартията, която ми стоеше в джоба.
Като се каже „свобода“, хората подразбират лик бляскав, ведър, чист — като слънчевия диск примерно. А моята знаеш какво струваше. Мръсничка беше тя, гузна, подплашена и не в бяла туника, а с парцаливо вретище беше облечена. Безчестие носеше в сърцето си, лъжи всякакви. И смърт! Не аз бях спасил Садък Бостанджи, а той мен. Ако беше избягал, ако не се бе обесил, щяха да ме заловят с трупа на доктор Октай. Какво щяха да ме правят, не исках да гадая, но съм сигурен, че хартийката за тая дарена свобода нямаше да я имам. И нямаше да е валидна, ако не бе подпечатана с последния дъх на Садък Бостанджи…
Достатъчно бях обезчестил своето освобождение. Боях се да го покажа другиму — да не би дяволът да ми го измъкне от пръстите. Да не се закача за нещо или някого, па макар и с една дума. Не потърсих Гюлчин, не се отбих и при имама — да целуна за прошка и благословия добрата му ръка. Минах край хотела с подкосени нозе. Тук бях влязъл честен и почтен, верен син на благороден мъж. Отивах си различен. Но не знам светът ли ни омърсява или ние идваме на света, за да го омърсим…
Параходите, които тоя ден от седмицата се срещаха в Съръбаир, бяха пристигнали. Не се колебах, по пътя още бях решил да бягам в Истанбул. Качих се на борда, платих си там билета, скрих се в едно от вътрешните помещения. Докато не отплавахме, не се показах — не исках никой от градеца да забележи дирите на Демир Папазоглу.
XXXIII
В Турция живях почти до края на войната. Когато пристигнах в Истанбул, тя вече клонеше към свършване, ама кой да й знае дните. Немците още стояха на Балканите и здраво държаха каквото им трябваше. Като се дръпнаха те, много юнаци се извъдиха да се бият в гърдите. Един от тях съм аз. Пушка не съм държал, в партизанска землянка не съм се врял, но лично Тито ми е връчвал медал за участие в югославската съпротива. Много се гордеех с него. Не казвам сега заслужил ли съм го или не, но хората тъй бяха отсъдили, пък и самият медал беше цѐнен. Защото го бяха отсекли от сръбската доблест и твърдост, от вярното сръбско юначество. Като ми даваха частичка от него, признаваха ме равен на другите. И да не съм сторил кой знае какво, помагал бях все пак на това племе, дето не се снишава из трънките, а виква в лицето на силния: „По-добре гроб, отколкото роб!“
И книжица вървеше заедно с медала. В нея бях вписан: „Димитар Попович, сърбин.“ Тъй ме прочете маршалът, а произнесеше ли той нещо, то бе истината, то бе законът. Хиляден народ гръмна и заръкопляска — друг път толкоз очи не са ме гледали с обич и радост, както като поздравиха сърбина и храбреца Димитар Попович. Защото ни награждаваха на митинг, на открито място. Ние, с медалите, оставахме за малко на дървената трибуна, докато отстъпим място на следващите. От там зърнах Небойша долу — той преди мен си беше получил отличието. Стискаше шепи над главата си, махаше ми с две ръце — да не се загубим в навалицата.
Само двама бяхме останали от групата. Аз знаех малко, той повече какво се вършеше из Турция, за да ни накичи сега Тито гърдите. Ще ти кажа накратко. Като изключим руснаците, в Европа най-яко се опънаха на Германия югославяните. Известно ти е, викаш — цяла армия командваше Тито по гори и планини. А тая армия искаше снабдяване. С храни, с лекарства, с какво ли не и най-паче — с оръжие. Насреща бяха англо-американците. Така казвахме тогава на тия съюзници. Предполагам, на Титовите партизани се помагаше от много посоки, а един канал идеше от Турция. Впрочем не съм сигурен един ли е бил. Допускам да са били мрежа от каналчета, та ако се прекъсне някое, по другите да не спре да тече. Защото работата беше тайна, конспиративна и си носеше съответните опасности.