Небойша Симич се числеше към тая мрежа. От щаба на партизаните пратили групичка за контакт с англо-американците. Да преговарят, да уточняват списъци с продоволствия, да проверяват товарите и най-сетне, да участват в тяхното прехвърляне до партизанските земи. Небойша не беше по преговорите, бяха му дали по-мръсна и рискована работа. Колко души броеше групата и как бяха организирани, аз не питах и не исках да знам. Веднъж само мярнах една от по-едрите риби, но нито й чух името, нито разбрах в кои подмоли квартирува. Небойша ме държеше настрана, тъй че ако се издъня, провалът да спре до него. Според мен, всевъзможните му задължения се свеждаха до едно нещо — охрана и сигурност на мисията. Да се опазят хората и по-важно — да излитат регулярно самолетите с оръжие и муниция. Удари се очакваха от две страни.
Като неутрална държава Турция не биваше да позволява такова нещо да се мъти на нейна територия. Германците я притискаха, заплашваха, че не си ли пази неутралитета, както мома честта, ще я бастисат моментално. Немският посланик в Анкара беше ас сред шпионите и от негови хора бъкаше навсякъде. То въобще в тия неутрални държави, включая Швейцария, гъмжеше от шпионаж, от кални номерца и прочие, с една дума, и в тях се водеше война, подобна на фронтовата, само че без танкове и гаубици. Немската агентура е вършела какво ли не, но две нейни задачки досягаха нашата кожа. Тя диреше доказателства за присъствието ни, та да натрие с тях сурата на турското правителство. Но тъй като не вярваха, че то ще се разпъргави, германците дебнеха да ни премахнат и със свои средства. А ние не трябваше да допуснем нито първото, нито второто.
Властта в Турция, разбира се, не признаваше официално, че някакви си сърби заговорничат из държавата и влачат оръжие през нейните граници. Правеше се на утрепана, мижеше с едното око — да не си развали съвсем достлука с англо-американците. Но с другото нямаше начин да не гледа — в угода пък на немците. И ако не си потънал вдън земя, ако сам й се натикаш в ръцете, няма да ти цепи басма, а тихомълком ще ти отреже главата — все едно наистина не си съществувал.
На тия два огъня се печеше Небойша. Той бе измислил една хватка, за да избягва преки попадения. Използваше турци за едно-друго. Сам седи на тъмно, под земята, а горе, на видело, услужват обикновени хорица, хрисими граждани. Носи човекът камъче от мозайката, ама кому е потребно, къде ще го сложат — хабер си няма. Тук се очерта моето място. Ако Небойша беше буферът между мен и неговите началници, аз пък бях буферът между Небойша и легалния свят.
В ония години се говореше как немците превзели линията „Метакса“. Събрали магаретата на половин Балкански полуостров, пуснали ги през минните заграждения. Гърмели мините, хвърчали магарешки копита и глави, а после войниците на Вермахта минали като на разходка. Тъй горе-долу постъпваше и Небойша. В началото аз бях едно от редовите му магарета, пък после станах главното магаре…
Не ти казвам сега къде се свързахме и как му спечелих доверието — само искам да обясня поради какви причини оня медал цъфна на ревера ми. Сред многолюдието на митинга, пък и в цяла Сърбия, единствен Небойша знаеше, че съм турчин. Но така се бяха подредили работите, че ни той имаше интерес да го споделя с другиго, ни аз да разправям. Небойша бе изтъкан от тайни, ама и аз си имах моите. Не му бях признал, че преди да стана турчин, съм бил грък, а още по-рано — българин. Докато върлувахме из Турция, той ме снабдяваше с всякакви документи. Не съм сигурен сръбски фалшификатор ли си водеха, англо-американците ли ги фабрикуваха. Но като видях, че тая работа не е трудна, помолил го бях, щом свърши войната, да ми изработят един хубав югославски паспорт. За всеки случай. Тогава си измислих и новото име — Димитар Попович. Той обеща, но каза, че след войната паспортите сигурно ще са други. И може би нищо нямаше да стори, ако не се беше случило едно злощастие.
Щом немците се изтеглиха на север, групата на Небойша заминала в освободената си страна. Него обаче оставили. Или защото нямало място в самолета, или, по-скоро, да довършва някаква работа. Това на мен, разбира се, не ми беше известно, но като се срещнахме, гледам го — умърлушен и малко изплашен. Разказа ми и добави, че самолетът излетял, но не кацнал. Взривил се точно над летището преди да се приземи. Небойша не вярваше злополуката да е случайна, подозираше, че е разправа в собствените му среди. Идеше време власт да се дели сред тях…