Тогава значи той ме попита не искам ли да ида с него в Югославия. Как, викам, ще изляза от Турция? Кой ще ме пусне? Знам как, отвръща. Той вече живееше легално, наемаше стая в хотел. Макар Германия да не беше капитулирала, турците подушваха в такива като Небойша бъдещите победители и не само не го преследваха, ами го и улесняваха. Не ми е докладвал кои служби го бяха приели, но след няколко дни ми показа бележка: тъй и тъй, гражданите на Югославското кралство Небойша Симич и Димитар Попович са пребивавали като емигранти в Република Турция. Разрешава им се да напуснат страната. И в потвърждение, че ние сме тия граждани, той носеше два от старите кралски паспорта, със съответните изходни визи. Паспортите със сигурност бяха подправени, бележката — може би. Но както и да е — работа свършиха.
Доста се бяхме сближили с Небойша. Веднъж му спасих живота. И той ме уважаваше, особено защото, като водещо магаре, не настъпих мина по нашите криви пътеки. Но още при първия разговор се сетих, че не ме кани той в Сърбия за приятелска компания. Освен всичко друго, гибелта на неговите шефове му отваряше лична неприятност. Правят, що правят подобни мисии, но накрая дават отчет. С кого са контактували, какво са получавали, какви ангажименти са поемали и куп още такива въпроси. Всеки един крие и подводни камъни. Нямаше кой да им отговаря сега освен Небойша. На всичко отгоре — сам. А да останеш сам в една конспирация, когато другите са загинали, винаги е подозрително.
Най се боеше другарят ми Симич да не би някой да се усъмни, че той е поставил бомба в самолета. Въобще не знаеше има ли в Сърбия колебание за диверсия, но като подземен човек си връзваше коня на два кола и ако евентуално възникнеше такъв въпрос, той да се предпази — да не би него да обвинят евентуално. Нужен му беше свидетел. Аз в делата на мисията не бях посветен особено, но за това последното, за бомбата, можех да осигуря алиби. Небойша бе уведомен кога е излетял самолетът. А от седмица преди тая дата ние бяхме далеч, чак на иранската граница. Невъзможно бе да заредиш адска машина толкова време предварително.
Споменах ти веднъж как двамата прекосихме с влак България през януари 45-та. Небойша не скри за какво му трябвам, предупреди, че вероятно ще ме разпитват. При онова дълго пътуване взе и да ме подготвя по някои точки, които го притесняваха. Поразкри неизвестни ми дотогава секрети.
— Истината ще казваш! — повтаряше. — Пред другари — само истината!
— Добре — викам му, — ами мен самия как ще обясниш? От къде се взе тоя Димитар Попович, ще рекат, че го забъркахте в нашите тайни?
— Пак истината! — настоява Небойша. — Димитар Попович беше, докато минем турската граница.
— А, не! — отказах категорически. — Иначе слизам на първата спирка. Ако признаеш, че съм турчин, може да ме върнат обратно. Омръзна ми да рискувам. Помисляш ли как ще ме посрещнат в Турция? Пък и твоите разпитвачи може да не ми хванат вяра.
— Няма друго обяснение — намръщи се Небойша.
— Има, има! — успокоявам го. — Ще ти го кажа на едро. Сърбин съм, живял съм в Италия с родителите си. Като нападат германците Югославия, избягали сме в Турция. Страхували сме се да не ни предадат фашистите на своите съюзници и да изчезнем в някой лагер. В Турция старите са починали — останал съм сам. Това си чул от мен — това знаеш. Подробностите ще къдря лично.
— Опасно е да лъжем на отговорно място…
— Че това лъжа ли е?! — изкушавам му съвестта. — Дреболия. После ще разправяш само истини. Как си ме вербувал и прочие. Не е ли по-важно какво съм вършил, а не кой съм? А? Пък и откъде си толкова сигурен — пробуди се дяволчето в мен, — че това, дето го смяташ за лъжа, не е самата истина? Че съм сърбин по рождение, но детството ми е минало в чужбина. Нали се чудеше как тъй бързо научавам сръбския. Е — сега можеш да се досетиш. Какво знаем ние, братко, един за друг? В това време, дето трябва да се пазиш и от близкия…
Небойша е шест години по-голям от мен и опитът го е научил да подозира собствените си подозрения. След последните ми думи млъква, дъха на замръзналото стъкло — уж да гледа навън. Но всъщност върти в главата си версията за сръбския ми произход. Недоволен е, че досега не му е дошла наум. „Тъмен субект — мисли си той за мен. — Всякакъв може да е. И турчин, и хърватин, и бошнак. Пък може би македонец? Но от Гестапо не е — това е сигурно. Да ни бяха изклали като пилци! А може би са го пратили от щаба? Като таен наш контрольор? Невъзможно! И все пак — тъмен субект.“