Аз се подсмивам, но подобни неща си думам за него. „Защо си угрижен, брате? — вглеждам се в лицето му. — Нали победихме? Нали ти е чист косъмът? Или точно ти си подложил бомбата? За таквоз нещо ръката ти е лека. Защо ме влачиш иначе със себе си? Ей! Да не изгорим и двамата?…“
Лашкаме се на дървените седалки в разнебитения вагон, парцаливите балкански земи се въргалят зад нас и ние хем сме си най-близки от бая време, хем не си вярваме. Подозираме се, защото си приличаме. Ако се случи, един за друг ще бръкнем в огъня. Ама може един друг да се предадем. Както сме несигурни в света наоколо, тъй не сме сигурни и в себе си. Сякаш не само вагонът се клатушка под нас, а цялата ни земя се гъне и трепери, подмята ни, мъчи ни със своята неустойчивост и като ни блъсне един в друг, ние не знаем да прегърнем ли близкия, че да се закрепим заедно на нозе, или да вземем да го удушим — да не ни се пречка в краката. А за това нещо няма значение турчин ли съм или сърбин и дали оня срещу мен е българин или грък…
Разпит наистина имаше. Според мен, претупаха го надве-натри. Войната не беше свършила, бъркотията беше голяма. Може би, като се утаеше мътилката, пак щяха да теглят Небойша за отчет. Но в оня момент такива като нас бяха потребни — зачислиха ни едновременно в новата полиция. И доста скоро влязохме в списък за награждаване. Туй ми бе първият и последният медал. Радвах му се, ама още там го загубих. То добре, че не загубих и главата си, както стана с Небойша. Убиха го пред очите ми. А аз останах в Югославия такъв, какъвто бях влязъл — Димитар Попович. Три години и нещо живях там, даже щях да се женя. Но ми попречи кавгата на Тито и Сталин. Остави венчилото, ами заради тая караница кожата ми щяха да съдерат, както се случи с мнозина. На косъм се разминах. Най-близко ми се падна тогава Румъния — в нея се спасих…
Гледам, гледам край мен — ни един не остана. Стопиха се, изчезнаха и приятели, и врагове. Кой умря, кого попилях след себе си. Животът ми прилича на счупено огледало. Уж съм един, а във всяко късче част от мутра се оглежда. В едно парче — нос, в друго — ухо стърчи, а отломъците разбъркани. И тия, дето обичах или мразех — и техните образи изпонарязани, според както огледалото се е строшило. Да можех да сторя чудо, най-напред това огледало бих слепил. Парченце не бих оставил да се валя, тъй че да се съберат всичките лица. И тия, дето ме радваха, и тия, дето са ми вгорчавали сърцето. Защото без тях и аз няма да се видя целият.
Да можех да ги събера до мен! Поне за една вечер! Билети да им пратя за идване и връщане. Да ми гостуват всичките! Те в моята гарсониерка вкупом не могат да влязат, ама другаде ще поседнем. Кръчми — бол. В Тракийския хан примерно, в Пазарджик. Или в оня букурещки ресторант, „Лидо“, дето честичко ходехме с Моника. Или пък — една кафана бяхме открили с Небойша в Нови Сад, краката сами ни водеха там, защото много сладка певачка имаха, Милена. И в таверната на Гнафакис става, в Пирея, дето Ламброс Пазаити щеше да се годява със Зоица.
Навсякъде ми иде да съм домакин. Навсякъде съм вътрешен. Ще си посрещам гостите на крака, ще ги настаня на масата. Чрез мен ще се запознаят те, чрез мен ще си намерят приказка. Димитър, Димитриос, Демир, Думитре, Димитар — това име ще се търколи между тях и те ще кимат с глава — знаем го, наш е човекът. Ей ме! Ей ме! — ще откликвам аз на всяко повикване и ще търча като момче — всекиму да е удобно. А отпуши ли се веднъж разговор, нататък е лесно. Хеле — като тръгнат напитките. От всичко ще подбера! За начало и хиоска мастика, и сръбската сливовица, и българската гроздова. С подканящите наши мезета: от морета, от равнини и от горските пилци — млякото. Ще се чукнат чашките, ще се развържат езиците. А пък като тръгнат гозбите! Като се вдигне оня аромат над трапезата! Цял свят ще обърне нос да подуши и ще рече: Какво е туй благоухание? Кой го е приготвил? Балканците пируват! — ще викнем всинца, а дядо Аргирис, като по-учен между нас, ще добави на колко хиляди години е общият корен на нашите ястия, с какви вълшебства са ги тъкмили мъртви и живи народи, за да могат и цар да съблазнят, и сиромах да си оближе пръстите. И ще пуснем виното — тоя пратеник на слънцето, дето човекът за пръв път го е посрещнал точно на нашата земя. Всекиму по душа ще влея — и от белите, и от червените. А като изпразним оканиците, като ни блеснат очите — готови сме за побратимяване.
Но става ли гощавка без песен, без музика?! Ще откъсне всеки цвете и ще го подаде, ще ги подредим ние, ще ги нагласим, както мома кити китка в своята градинка. И ако някой по света е останал безразличен към ароматите от трапезата, тоя път няма да издържи — ще наостри уши, ще си отвори душата. Откъде тез ритми, ще попита, откъде туй благозвучие, туй злато звънтящо? От сърцата ни, ще отвърнем ние, от черната земя долу и от небето над главите ни! А щом поделим хляб, вино и песен, ще рипнем да играем. Тъпан ще думне, ще проплаче цигулка, гайда ще заручи и зурна ще извие и ние като вихър ще се понесем край масата. Ще подскачаме, ще приклякваме, ще се прегръщаме през раменете, ще се спускаме и ще отстъпваме, ще гънем снаги и ще плетем крака, ще се тресем, ще се въртим, юнашки ще се провикваме, шемет ще ни омае главите, ще примержелее пред очите ни от тоя наш лудешки танц, катурната чаша ще се разбие в пода, пищов ще гръмне в тавана…