Не! Чакай! Отказвам се! Опасно е да събирам такъв гуляй. Както се е ляло виното на софрата, тъй може и кръв да се пролее. Еднакво сме щедри и на едното, и на другото. Като свършат подобни балкански веселби, често не можеш да различиш къде е плиснало червено вино, къде е изтекла мъжка кръв. Каквито сме кибритлии, за малко се докачаме и за нищо кипваме. Докато се побратимим, току-виж сме се изклали!
Ами ако дядо Аргирис седне наблизо до оня роднина на Парашкевов, запасния офицер? Единия с Велика Гърция, другия с Велика България. Ами ако Небойша също се притури до тях с Великата си Сърбия? На минутата ще се счепкат тримата. И какво ще си хортуват примерно Михалис и Кайзо, Караканьоти и Рашид ага, Парашкевов и Сеид ефенди? Ами аз? Аз как ще се оправя? Ако свикам живи и мъртви, с какви очи ще погледна Божидар Станев, дето му прерязах гърлото? И как ще се извиня пред Садък Бостанджи, че го отведох до бесилото, а оставих щерка му — и на нея да отмъщават?…
Не, ще ми се другаде да идем, на друго място да ги видя всичките. Ех! Да беше добър Господ — да ни пусне в подножието на престола си. На неговата трапеза да седнем. Ще пристъпим тихо, кротко ще се подредим. Същите лица ще бъдем, но там не можем да стигнем същите. Всичко адово ще е паднало от нас, ще е отишло в катрана да гори, а пред Бога ще представим Божието, с което сме се родили. Кал и струпеи ще сме смъкнали от себе си. Като кал и струпеи ще сме изчистили лошотията, омразата, лъжата и подлостта. Гнева, дрязгите, черните подозрения. И вече нито ще помним злото, ни на зло ще сме способни. Благообразен ще стои Кайзо насреща ми, ще усещам нежния досег на Зоица, Садък Бостанджи ще ми кимне с почит, а в баща си щастливо ще се притиска Гюлчин и с щастливи очи ще ме погледне. Ни белег няма да е останал от бръснача ми по шията на Станев, горд, израсъл мъжага ще е Зизу, Рашид ага пъргаво ще влезе и като мине край мен, усмихнато ще ми прошепне, че тия негови крака са същите, за каквито съм приказвал някога в джамийското кафене.
И всички, всички до един ще ги видя в собствената им сила и доброта! Като рачешка броня са сковавали душите ни налепите от стари рани, но под тях ще се открият дарбите, с които Бог ни е дарувал при своя замисъл. Тогава ще се разбере, че щедър е бил той към нас, че с пълни шепи е давал на хората по тия земи. А ние, край Божията трапеза, един с друг радостно ще се узнаем…
И точно в тоя миг, когато любов и радост препълнят сърцата ни, ще доловим Неговото присъствие, защото Той ще ни е приближил. Има такава българска приказка — „вечерял с Бога“. Казват я за човек, комуто върви във всичко, сполуката му е честа гостенка. Но тая сполука иде не от шмекерлъци, не от кражби или за сметка на другиго. Ами човекът си е добър на мястото и Бог му помага, защото му има доверие. Затова и нас ще приближи Господ, ще седне помежду ни. Не за да пием ракия или да ядем лозови сърми. А за да ни върне своето доверие, което сме похарчили евтино в оня живот. Защото преди ние да повярваме в него, Той е повярвал в нас. Ще ни обходи с очи, ще ни разпознае, че сме минали своето чистилище, ще си спомни какво ни е дал някога. И като погледне всекиго в зениците, ще му вдъхне дух, ще му потвърди дарбите, а някому може и да прибави. Но това повторно доверие ще е за друг живот, момче, за съвсем друг живот, а не оня, за който ти разправях…
Ето — там искам да се съберем, така искам да стане! Ама мирен не мога да стоя — признавам си и пред теб, и пред Бога. Пак ме човърка дяволът със съмнения. По мярка ли ни е въобще Божието доверие? Няма ли да сторим с тоя друг живот същото като с предишния, а може би — и по-лошо? И не е ли по-правилно грешник като мен да го натикат веднъж завинаги в ада и да го зачеркнат от Божиите списъци? Такъв съм си, вярно е. Хем мечтая, хем не си вярвам — та допускам и точно обратното. Ама прости ме, Боже, и за това последното прости…