Послепис
Тия разкази ги слушах в продължение на няколко години от бай Димитър Попов. Когато времето беше хубаво, се срещахме в градинката край църквата „Света Троица“. Там се запознахме — и двамата живеехме наблизо. Навестявал съм го и в гарсониерата му до пазара „Димитър Петков“. Живееше сам. Беше се женил, но деца нямаше, а бабичката му починала.
Редовно ме черпеше с чай от маточина. Но не защото Парашкевов го беше приучил да пие тая отвара и бай Димитър от начало до края си е бил влюбен в нея. Той страдаше от болестта на Паркинсон и някой му беше казал, че билката намаля треперенето на ръцете. Много пъти съм го подканял да седне, да си опише живота. Отказваше. Оправдаваше се точно с това треперене. Но мисля, че го мързеше или работата му се видеше нищожна.
За годините, прекарани от него в Югославия и Румъния, ми е разказвал малко. Мимоходом и откъслечно. За дреболиите — подробно, за главното — затъмнение. Не ни е попречила смъртта му, имаше време да говорим. Но, изглежда, му омръзна, изприказва се, наситил се беше. И това се случва със старите хора. А може би и други причини да е имал.
За Косово например той подхвана дума отдавна, известните събития там едва-едва назряваха. Но когато на Сърбия й постлаха бомбените килими, когато народът се юрна да бяга, бай Димитър млъкна, сви се, гледаше като попарен. Питал съм го: „Какво си правил в Косово? Нали сам почна да разправяш!“ „Каквото гледаш по телевизията — отвръщаше уклончиво. — Ама тогава нямаше Си Ен Ен да го показва и НАТО да се бърка. И не беше в цялата област, а само на едно местенце.“ Предполагам, бай Димитър Попов, въплътен в сърбина Димитар Попович, бе участвал в наказателна акция срещу някое албанско село. Но защо, кое ги е предизвикало, за убити сърби ли са отмъщавали, какво лично е правил той — така и не разбрах. Допускам, не е било за хвалба. От друга страна, новото кръвопролитие го беше стреснало и напълно опровергаваше надеждите и мечтите му. Наистина, какво да ми разправя при това положение?
В Румъния — подобна мъгла. По различни поводи е споменавал любовницата си Моника, че с комар се е препитавал, че е пилял пари за щяло и нещяло. Но си мисля — как оная комунистическа държава е оставила домнул Думитре Попеску да си вее байрака, ако се изразя като бай Димитър. Не го ли е канализирала подобаващо? По времето, когато слушах неговите истории, у нас всичко живо приказваше за ченгета и досиета. И не знам дали под общото влияние не взех да подозирам, че другарят Попеску е заемал тайна длъжност, а бонвиванството му е било прикритие за наивници. Но само се питах. Бай Димитър не е намеквал такова нещо, нито аз имам някакви улики.
И в Румъния той не беше живял малко. Правя сметка, че е напуснал Югославия непосредствено след разпрата й със Сталин, тоест в края на 48-а или началото на 49-а. А веднъж стана дума, че когато строели моста между Гюргево и Русе, той се хванал за кратко чиновник в плановия отдел откъм румънска страна. И бил едва ли не първият пешеходец, минал през Дунава, за да се предаде на българските власти. Мостът на дружбата е открит в 54-а, значи Думитре Попеску е прекарал пет-шест години в северната ни съседка. Или общо бе скитал из балканските държави към седемнайсет години.
За кончината му научих късно. Много ми е мъчно, че не присъствах на погребението. Смятам, че бях последният му приятел и ако той се изхитри да събере на оня свят трапеза пред Бога, надявам се да не ме пропусне.
Наглеждаше го службата „Социални грижи“ — едно девойче идеше по обед, носеше ядене в канчета. То имало ключ за апартаментчето, намерило стареца мъртъв. Бай Димитър бил предупредил съседите за такъв ден, разтичали се те, звънили в Пазарджик. Дошла негова племенница, братовчедова дъщеря. Взела смъртния акт — да уреди наследяването. Нея не съм виждал.
Същите съседи ми обясниха къде точно е гробът му в Малашевци. Отидох да занеса цветя. Никой не беше ходил, откакто го бяха заровили. Нямаше и да иде. Ще изгние дървеният кръст с името, ще се килне, ще изчезне сред буренака. А не искам тоя гроб да остане безименен и прахта неузната, както бе станало някога с бащата на покойника. Затова, макар да не ме бие парата, решил съм да му направя едно каменно паметниче. Скромно, разбира се. На каменоделеца ще поръчам да напише: „Тук почива Димитър Попов — и отдолу, едно под друго: — същият Димитриос Папас, и Демир Папазоглу, и Димитар Попович, и Думитре Попеску, роден на Балканския полуостров, точното място неизвестно, еди-кога си. Починал в София, еди-кога си.“
Не знам как ще погледне на моята волност гробищното началство. Да не създам някоя бъркотия, да не наруша примерно статистиката им? Но известно е, че истина и статистика не са едно и също. А истината е, че в тоя гроб лежи не един човек, а петима. Петима — но с едно сърце и с една душа.