И ако оня балкански грешник ме зърне отнякъде, вярвам — с благодарност ще се усмихне. Ако е в ада, както сам си го просеше приживе, това поне ще е последното му удоволствие.
1991–1999 г.
Из отзиви за първото издание на „Балкански грешник“
… Да се опитаме да поразсъждаваме върху това наистина забележително повествование. Казвам — да поразсъждаваме, защото тъкмо такива реакции буди то, поне у онези, които не приключват съпрокосновението си с една книга с акта на изчитането й.
Какъв е всъщност романът „Балкански грешник“? Исторически — може би донякъде, тъй като е положен върху сложните, противоречиви и трудни съдби и взаимоотношения на балканските народи през преминалото напрегнато и променчиво столетие. Публицистично-аналитичен и полемичен — доколкото обвързва и днешния ден, вкарвайки в спиралата си настоящи бурни събития — рязкото обществено-политическо преконструиране на Европа и конкретно на Балканите в последните десетилетия, Косовската и Македонската кризи и пр. Психологически — тъй като проследява един живот, приличащ на разбито огледало, и върви по деретата на една задъхана изповед, в която има много страдания, изпитания, борби и загуби, поучителна мъдрост, насилия и смърти, човешки неистови усилия, просветления и опрощения. Или — да кажем — скрито автобиографичен, след като (долавя се това обходно) белетристът дълбоко е копнал в собственото родословие и юношество, в съкровените си впечатления и отсявания от живота, от изчетеното и премисленото толкова вече години. Защото той в романа уж е пасивно слушащият и записващият разказваното, но и много близък някак му е самият „съставен“ (обобщен) герой, балканският човек, българинът Димитър Попов (забележете — личното му име е еднакво с авторовото), който последователно е още Димитраки, Демир, Димитар, Думитре, в зависимост от това, „гонен от буйните си страсти“, в коя балканска страна се подвизава, живее мъчно, приютява се сирашки и цял гори. Не на последно място „Балкански грешник“ е и роман-действие, истински екшън-четиво, авантюрно-приключенски, претоварен със събития, с любовни перипетии, с рисковани ходове и изненади, с драматични разтърсващи сцени, включая убийства, бягства, смяна на легитимност и безпаспортни скиталчества, промяна на мястото на действието и на гледната точка…
Има в романа впечатляващи типажи (характери), които разкриват способността на Кирков да скулптира нееднолинейни, вътрешнопротиворечиви, драматични, по своему „осъдени души“: освен на средищния, водещия герой, още на Парашкевов, на Михалис, Пазаити и Ликудис, на Сеид ефенди, Рашид ага и Садък Бостанджи. В своята съвкупност те също „обслужват“, изпълвайки с живот и действие, тезата на писателя за балканеца като особена порода, като екзотичен, динамичен и непредсказуем, исторически формирал се, но личностно многовариантен активатор на събития, нагласи, промени, трагедии.
Днес такива романи „а ла Достоевски“ твърде рядко се появяват, или по-точно — твърде рядко дръзва някой да пише: трудът е огромен, залогът също, а времето е нефелно, неподатливо на подобни героични, едва ли не донкихотовски напрягания на духа и перото. Така обаче литераторът и белетристът Димитър Кирков е доказал себе си. Доказал е, първо, още веднъж това, че е призван писател, че макар и битово вкаран в ъгъла, както повечето от нас, той работи и ще работи, защото това е маята на живота му. И второ — без да е преследвал открито такава цел — Кирков противостои с типа проза, който създава, на вторичната, книжно родената литература, която сега предимно тече и претендира. Не че тази последната няма ход и място в сегашното литературно многопосочие. Но „Балкански грешник“ е от категорията романи, които мощно я надмогват и покриват, доказвайки мъжката сила на драматично-реалистичното начало, когато словото гради, облича, изрича, изписва големи екзистенциални, хуманитарни, социално-философски и злободневни истини, дилеми, проблеми, тенденции.
На мен лично ми е трудно да обясня двуобразното излъчване и участие на Димитър Кирков в литературното ни битие. Знаем го като прекрасен, вещ литератор-анализатор, като един от много малкото сега у нас професионални критици, останали след претръскването на литературните ни делници. Но той все по-отдадено и все по-отличително се възкачва и по билото на белетристиката, на този изтощителен „занаят“. С „Балкански грешник“ Кирков се преутвърждава като силен романист, като своеобразен „реаниматор“ на голямата форма, на възтежкото повествуване, което изисква не леки загребвания и слънчеви игри със словото, а дълбоки мисловни потапяния и една съхранена, настояща вяра в човека и в човешкото начало. Вярата в това, че „… и нас ще приближи Господ, ще седне помежду ни…“, ще „ни върне своето доверие, което сме похарчили евтино…“, „ще ни обходи с очи, ще ни разпознае, че сме минали своето чистилище…“