Това изрича във финала на романа „разказвачът“ бай Димитър Попов, самотен в своята гарсониера до пазара „Димитър Петков“, социално слаб, но душевно, психонравствено освободил се вследствие душегубително преживения си живот, пред своя смълчан събеседник (?) и едноименник, който сега пък, с така пряко заявените „автентичност“ и „документалност“, изтегля в края още една посока за промисляне на богатата стилистика и сложната конструкция на романа си…
Димитър Танев, Сп. „Пламък“, 2001, кн. 7–8
… Балканският грешник на Димитър Кирков е проумял нещо, което мнозина балканци, а и политиците още не разбират… Безспорно постижение на романа е тъкмо преодоляването на традионното мислене и говорене с национални категории. Еднакво отворен към целия балкански свят, той търси новата българска идентичност високо над границите на националности, етноси, религии. Бляновете за велика Сърбия, велика Албания, велика Гърция, велика Румъния, велика България родиха само разделение и омрази. Над техните шеметни пропасти романът на Димитър Кирков строе мостове. С едно наглед просто нравствено послание: да оставим най-после историята и нейните великани намира и най-напред със себе си да се заемем, та да е отечеството не велико, а достойно…
Читателите, които вървят само подир приключенската нишка в романа, сигурно ще са очаровани от колоритния разбойник капитан Караканьоти. Аз обаче запомних кафеджията дядо Аргирис. С душа и страст той не се уморява да разказва приказката за мощта на Византийската империя; за него тя е „вдъхновителка на живота му“. Нека учените да казват, че тъкмо „византийският комплекс“ подклаждал огъня на балканските раздори. Да, но за кафеджията дядо Аргирис Византия не е просто империята в реални измерения, а вселенска мярка за универсалност и цивилизованост, където няма етнически или родови граници. Византия ня дядо Аргирис може да е фантазия, красива приказка, но поне в „Балкански грешник“ тя не звучи като измислица.
Вихрен Чернокожев, в. „Демокрация“, 2001 г.
Романът „Балкански грешник“, който г-жа Байер сега ще ви представи, прочетох със същото увлечение, с което потъвах като дете в романите на Карл Май. И това се отнася не само до извънредно увлекателното действие, протекло в период от около 1920 г. до наши дни, а в същата степен и до свързаните със събитията разсъждения на автора, които на места се разширяват до цели есета… Аз обаче не искам да навлизам тук в темата на г-жа Байер. Бих желал само да отбележа нещо във връзка със заглавието на романа. Въпреки че събитията, преживяванията и произлизащите от тях размисли се отнасят за Балканите (и Мала Азия), възприемам думата „балкански“ в по-широк контекст. Балканът, в по-тесен смисъл — Стара планина, е част от една много голяма планинска верига, която започва от Пиренеите, минава през френския централен масив, продължава през Алпите, Татрите и Карпатите до южната част на Гърция и през България — до Черно море. Тази верига следователно минава през цяла Европа. Така може би трябва да разглеждаме и Балканите — pars pro toto — като една малка Европа, която сега изживява конфликтите, които в течение на столетия са разтърсвали целия континент. Достатъчно е да споменем в това отношение само „вечната“ или „архи“-вражда между Франция и Германия, подобна на също така „вечната“ или „архи“-вражда между България и Византия или Гърция, която впрочем не е била само вражда, а същевременно е формирала и една от най-плодотворните културни и икономически връзки в цялата световна история.
Но освен като метафора за цяла Европа „Балкански грешник“ може да се тълкува и като метафора изобщо на човека, който без вина става виновен, понеже никой не е застрахован срещу хаотичните превратности на живота, въпреки трите бариери срещу греха или греховете, които Димитър Кирков споменава на едно място на романа си: страх (от наказание), срам (от хората) и съвест (пред себе си).