В една малка глава по средата на романа (края на втората част) повествователят още веднъж среща, този път в съвремието, гръцката девойка, в която преди няколко десетилетия е бил влюбил, но сега тя е остаряла, изумяла с годините и едва успява да го познае. В тази ситуация той има същото усещане, което средновековният немски поет Валтер фон дер Фогелвайде е изразил в едно свое стихотворение:
(Уви, къде изчезнаха всичките мои години! Сън ли е бил моят живот или истина? Било ли е това, което в моите мисли е било? Тогава може би съм спал, без сам това да осъзная.)
При Кирков това екзистенциално чувство е изразено с думите: „Беше ли, не беше ли тоя моят живот, като съм останал единственият му свидетел?“
Макар да следват още и други вълнуващи глави, този вмъкнат епизод е същностна равносметка на цялата книга. Защото не е ли това в края на краищата и равносметката на всеки отделен човешки живот?…
Норберт Рандов, из словото при връчване на наградата „Берлински хъш“, април 2003 г. — Сп. „Пламък“, кн. 7–9, 2003
Ако някой от тукашните ми познати пожелаеше да му определя какво е това homo balkanicus, аз, тъй като по начало избягвам да говоря в дефиниции за живи неща, щях да си направя труда да му преведа от български четири-пет страници, взети от роман. Бих му ги дала да си ги прочете, защото, убедена съм, с помощта на извадките (макар и в превод) всеки би уловил поне крайчеца на феномен, който не от вчера е предмет на най-противоречиви тълкувания и оценки. Не че в тези странички би се намерил изчерпателен и неопровержим като последна истина отговор на въпроса. И всъщност няма смисъл да прибягваме до абстракции и стереотипни формули, когато пред нас най-нагледно и впечатляващо се разгръща самият жив наратив на „балканеца“ в търсенето на своето си самоизяснение.
Страниците, на които бих се спряла в случая, са от „Балкански грешник“ на Димитър Кирков, един роман, създаван в продължение на цяло десетилетие, който не само с внушителната си обемност е изключително явление в днешния български литературен ландшафт. В избрания откъс чрез притчици се разказва за различията между Изтока и Запада в правилата на играта, наречена живот, и за преплитането им „по средата“ на пътя, на Балканите — сякаш „два духа са се срещнали на нашите земи и са си дъхнали един другиму в устата“. Картината се доизгражда в същия образен стил: смесили си били кръвта, езиците и мозъците двата духа така, че трудно се различавало къде свършва кожата на единия и откъде почва кожата на другия. Прилепнали, просмукали се били те — и тая черта на просмукването криволичела в невъобразими завойчета: „Не можеш да предвидиш в живота кога ще стъпиш от западната й страна, кога от източната. И още по-важно — в себе си не можеш да отгатнеш по кое завойче ще кривне душата ти. Това е мъчното на балканеца.“
Приведените думи, които находчиво изтъкват културната междинност като отличителна черта на „балканския човек“, принадлежат на романовия „аз“-разказвач Димитър Попов: лице с толкова много имена, колкото и езици, и жителства, кръстосвало с десетилетия (става дума горе-долу за времеви отрязък от 30-те до края на 40-те години на миналия век) Балканите надлъж и нашир, от изток на запад, от юг на север… Къде гонен от лични провинения или желания — „буйни страсти“, къде от силата на обстоятелствата изтласкван по-нататък, той все хваща път за чужда земя — за да я усети и нея като своя среда, с хубавото и лошото на просточовешкото живеене там. Изобилстващ от приключения с комичен, но повече — с трагичен заряд, житейският зигзаг — ходенето по Балканите на Димитър—Димитраки—Демир—Димитар—Думитре (със съответни „преводи“ и на второто му име) от младини до средна възраст, се разгръща като изповедно-споменна приказка на „аз“-а в продължителни срещи със събеседник. Тези разговори стават в наши дни и в днешна София, което обуславя и вплитащите се в повествованието размишления върху актуални събития и явления като своеобразно придължение на припомняното. Говорейки за наративната ситуация, трябва впрочем да се спомене и една нейна особеност, а именно че присъствието и участието на събеседника в диалога се усеща само в отделни реплики на „аз“-разказвача. Едва в края се доизяснява, че споменът всъщност е рекоструиран и преразказван от събеседника според изслушваното през годините.