Трудно е да се установи дали в този свой вид (авто)биографичният разказ има покритие с автентична индивидуална съдба — и ако има, в каква мяра — и дали той свидетелства за автентичната реч на някой истински Д.П., както желае да ни убеди събеседниковият (авторовият?) послеслов към романа. Склонна съм по-скоро да не се доверявам съвсем на това твърдение, а, обратно, да приема и обясненията, и коментарите, и допълненията към самия романов разказ и главно към личността на протагониста като съставна част на едно колкото дискретно, толкова и хитро-игриво проблематизиране на литературните конвенции на фактичното и фиктивното в „Балкански грешник“. Въпрос на читателска нагласа, но вярвам, че едно по-подробно вглеждане в градивните принципи на романовата тъкан би разкрило и други белези на една като че ли неочаквана на пръв поглед художествена усложненост на нарацията. Преди всичко би се изяснило, че целият уж спонтанно-естествен наратив се крепи върху строга художествена концептуалност. (Как само се съчетават нараторски фигури, каквито са сказът или пикарото, или странстващият разказвач, как в разказа се вписват например проблематики на литературната имагология или топография!) Освен това би станало ясно, че романовата поетика, насочена главно към мащабното, събитийно-исторически и психически достоверното повествование на фона на повече или по-малко познатата извънтекстова житейска реалност, съдържа в себе си също така и своята естетическа рефлективност — само че без изявени металитературни претенции… Но като текст, който изцяло е обърнат към живота под знака на смислотърсачеството, „Балкански грешник“ толкова отчетливо изпъква в контекста на приетите днес постмодернистични деконструкции и откази от смисловни цялости, че тази негова особеност едва ли би могло да не се тълкува и като иманентен полемичен жест.
Ако трябва накратко да се посочи към кое се стреми това смислотърсачество, според мен на място ще е фразата „чувство за памет и отговорност за паметта“. Историята на разказвача-протагонист Д.П. е не само историята на осъзналия своята грешност и изкушимост индивид. Предадена като повторно преживяване на запомненото, тя поставя именно паметта в основата на личността. Още повече, разказът конституира тъкмо „оная вътрешна мярка на душата, наречена съвест, която запазва единството на личността и след сторения грях“, която авторът Димитър Кирков и в публицистичната си изява (цитатът е взет из статията „Покаянието е пречистване“, 2001 г.) иска да види активирана като отпор срещу „общата морална разруха“ в днешно време… По този начин романът ангажирано се вписва в дискурса на днешната обществена памет, като опонира на забравата, самолъжата, „безпаметството“.
Но по мое убеждение от същата важност е и друг аспект на паметта, с който романът борави — въпросът за историческата и културната памет на Балканите. В „Балкански грешник“ почти няма фигура, която да не е носител на такава памет и която да не я носи в себе си като компонента на своята житейска и душевна биография. Самият протагонист в разсъжденията си набляга върху ключовата стойност на историческата памет в живота на балканските народи. Именно посредством фигурата на „аз“-разказвача обаче въпросът получава необичайно осветление. С разноликите адаптации на Д.П. към променящи се условия в романа е въведена особена перспектива за общото и разделящото в съдбата на хората от този регион между Изтока и Запада, както и за греховете, насъбрани по пътя им през вековете, пълен с устреми и падения. Без да си затваря очите пред историческите вини (и без да оневинява когото и да било), все пак романът не търси сметки, нито пък предлага еднопосочни обяснения за впаметявани конфликти и наследявани вражди. Защото това ни най-малко не би могло да смекчи онова, което се извежда като същностната дилема на Балканите: фактът, че — според думите на разказвача — „всеки с всекиго делба има недовършена“ и че всеки в своята си историческа логика е толкова прав, колкото и крив.
Непременно считам за заслуга на „Балкански грешник“, където сложната балканска съдба присъства и като фабула, и като рефлексия, че не дава с лека ръка отговори, а подканва към размисъл. Всъщност една посока за подобна активност от страна на читателя е очертана — не на последно място благодарение на самия разказ за човека-скитник, който, накъдето и да бъде отнасян, все попада на подобни нему, защото припознава в другите и в техните съдби и доста свои неща. Чрез изобразения човешки живот „в движение“ романът търси да побере в едно пространства и съдби, на които историята е отредила да се смятат най-малко за конкуриращи. Живият човешки опит по такъв начин развива потенциал да действа като коректив на представи, убеждения и предразсъдъци, които са обусловени от разбирането за другостта на съседа-съперника-мъчителя… и които, вграждани в историческата памет на народите, на хората, са се предавали от поколение на поколение.