ІХ
Като станах сутринта и си взех чантата за училище, минах през яхъра, натиках я в сеното заедно с фуражката, сложих куриера в пазвата си и запраших към гарата. Оная голяма банкнота Парашкевов я беше дал на мен — файтон да вземам и нещо за хапване да си купя, ако се наложи да чакам. И започна висенето. Не излезе то много проста работа. Да оставим, че се сакълдисах7 от стоене, но на гарата все щъкат полицаи и като видят такъв като мен да се шляе, или го прогонят, или — не дай, Боже! — приберат го в гаровия си кауш. И аз хем влаковете следя, хем гледам да не им се набивам в очи. От трета страна обаче, и от файтонджиите се пазя. Не знам дали чичо Щерю няма да цъфне с файтона си, да ме види и да развали конспирацията. Разписанието научих наизуст. И позиция сгодна си намерих — да са ми под око пристигащите влакове. А през останалото време ту зад кипарисите се гуша в градинката отстрани гарата, ту оттатък коловозите ходя край навесите с въглища. Гълъбът взе да прималява и там го вадех да се разтуши, зрънца му носех в джоба, водица му давах.
Влакове пристигат, шарен свят слиза и се разотива, а жената от снимката или едър мъж с рижа коса няма и няма. Дойде обед, нагази следобедът. Като взе да мержелее въздухът, притесних се. Още малко да се свечери, и гълъбът няма да долети до Михалис, ще се обърка. Какво да правя? Проваля се планчето. Седнах и три думи написах на хартийка: „Няма. Мръква. Чакам.“ Сложих я в капсулката, зафучих гълъба в небето. Дано стигне до Михалис, пък той ще се сети за останалото и ще го отнесе на Парашкевов.
И за нашите вкъщи се замислих. На обед не се прибрах, цял ден ме няма — ако тръгнат да ме търсят и някой съученик им рече, че и на училище не съм бил, съвсем ще пощуреят. Обаче се заинатих. Колкото повече ми се стяга душата, толкоз повече се инатя да чакам. Реших да посрещна за последно бързия влак от Свиленград в десет и половина. Следващият беше след полунощ, тоест в друг ден се пада вече, а обещаното пред Парашкевов беше само за тоя. Седя, чакам и от време на време псувам на ум — как се хванах на това хоро!
Хеле пристигна и тоя влак. В тъмнината вече не се криех отстрани да следя пътниците, ами се втурнах покрай вагоните. Тичам, озъртам се и едва не се джаснах в нея. Веднага я познах — Калия Дамянова Калева. Беше облечена в черно като вдовица, в едната си ръка носи дамска чанта, в другата — куфарче. Отминах я и гледам — взе да пресича коловозите. Ах, майка му стара! Ако още дебна за придружители, нея ще изпусна. Хѐ къде са файтоните — ще се качи на някой и сама ще отцепи към Парашкевов. Реших да не гоня дивото, ами питомното да хващам. Поех с големи крачки след нея, съобразил бях какво ще й река. Настигнах я в чакалнята, на осветеното.
— Госпожа! Госпожа! — викам й, като се изравнихме. — Не ви ли трябва носач? Файтон искате ли да хванете?
Тя остави куфарчето на земята и като ми погледна куртката, рече:
— Ама вие не сте ли ученик?
— Ученик съм — казвам, — но вечер припечелвам тук по нещо. Сирак съм.
— О, горкия! — съжали ме тя и взе да разкопчава чантата си.
— Не сега, не сега! — спрях я аз. — Като вземем файтон, тогава ще ми платите. — И изведнъж се наведох към ухото й и прошушнах: — Коста Парашкевов ме праща.
— Шшт! — вдигна ръка жената към устата си. — Ни дума повече! Да вървим!
И лекичко се огледа, деликатно, ама аз вече бях сигурен, че не е сама, че има някой наблизо, дето ни следи. Сам ще ни кацне, рекох си на ум и не знам защо се зарадвах с глупавата си глава. Почна играта значи, както си я мислехме, дайте сега да се надиграваме! Взех куфарчето, излязохме пред гарата и аз отидох да ловя файтон.
Като се върнах, оня вече стоеше до нея. Наистина мъж-канара — дрехите му опнати от плът и мускули, гърбът му като шивашки тезгях. Свалил капелата и си вее пред лицето. Сгорещил се. Обаче на главата му един косъм няма — отчасти олисял, отчасти я обръснал. Глава голяма, жълта, валчеста, сякаш някоя кратуна е расла, расла, па е забравила да спре да расте. Какъв е косъмът му тя не показва, ама мустаците го издават. Рунтави, напръхнали, все едно катерича опашка е захапал. И рижи. Тоя ще е, рекох си веднага, него описваше Парашкевов. И докато скачам от стъпенката на файтона, чувам жената да говори високо:
— Това момче е сираче и вечер работи на гарата. То ще ни заведе, защото, знаеш, трудно се ориентирам в тъмното. — Казва го значи, за да си запомня роличката и да не се отклонявам от нея. — Хайде — продължи тя, — помогни ми да се кача, Божо…