— Чувал съм за него — викам.
— Ами къде живее знаеш ли?
— Приблизително — не спирам да лъжа, но ми дойде кураж и на обиден да се правя: — Извинявайте, ама не съм искал да ви засегна — казвам. — Ако речете, мога и да сляза. Направо ще продължите, файтонджията ще пита и ще ви упъти…
Смятах аз да драсна през задните дворове и минутка да е, но по-рано да стигна у Парашкевов, да му съобщя за гостите.
— А, не! — отвръща Станев. — Парите си докрай ще изкараш! — И ми се стори, че допълнително ме приклещи с нозете си.
Стигнахме, поемам аз куфарчето на дамата, вади Божидар Станев портфейл да се разплаща с файтонджията. Мушна и на мен в ръката нещо, но аз не го и погледнах, напирам да отварям портата.
— Свободен си! — командва зад мен мъжът. — Върви си вече!
Аз не го слушам обаче, тепам по пътеката и чувам отзад оня да крещи:
— Абе, кой си ти бе, твойта мама?! Къде отиваш? Ах, Калия! Главата ти ще строша!
Затичах, гледам — кухнята свети, и направо се бухнах вътре. Край масата седят Михалис и Парашкевов.
— Божидар Станев и Калия Дамянова Калева идат! — викнах на един дъх и в първия момент Парашкевов се втрещи, но веднага скочи като живак и се втурна навън.
След него — и ние с Михалис.
X
Пресрещнахме ги до стълбите, Божидар Станев бе качил вече няколко стъпала. Като ни видя, изригна:
— Парашкевов — вика, — не си оставил любимите си навици! С шпиони посрещаш стария си приятел! Срамота! А оная кучка — посочи зад себе си — тоя път мен се мъчи да предава! Ама няма да мине! Ще се кае тя и сама ще се хапе за задника!
Парашкевов въобще нема време да отговори на тоя гняв. Гостенинът пъргаво изнесе грамадата си на чардачето и без да се здрависа, обиден, профуча към светлината, която идеше от кухнята. Парашкевов не погледна дори след него, проточил бе шия към двора и ето че от тъмнината изплува бялото лице на Калия, а след това изникна и черната й рокля. И докато още се качваше към нас, Парашкевов протегна десница, пое ръката й и се наведе да я целува. Може би половин минута стоя той така прегърбен, с голо теме и разпилени сиви коси до раменете, мършав и раздърпан, без една дума да отрони, а Калия Дамянова Калева повтаря: „Косик! Косик!… Косик! Косик…“
Четири или пет пъти произнесе името му, ама по различен начин, с различни извивки на гласа и потрепвания, сякаш ноти имаше пред себе си и по тях изпя малка тъжна песничка. Дори аз, серсеминът, разбрах в оня момент какво му казва тя чрез едното само именце. „Какво стана с тебе, Косик, какви мъки преживя в затвора, мили? — питаше го Калия. — И колко си остарял, колко си се запуснал, Косик! Защо? А помниш ли какви бяхме и как се обичахме?! Ще ми простиш ли, Косик, че те изоставих тогава и не дойдох досега при теб? Ето ме, връщам се същата… Прости ми, Косик!“ Това или нещо подобно съдържаше песничката, а той, с дългата целувка и превития гръб, само едно нещо отвръщаше: „Прощавам ти и отдавна съм ти простил!“
Неудобно ми стана да присъствам на тоя безмълвен разговор, дръпнах се в коридора, помамих с глава и Михалис да ги остави и не знам казаха ли си нещо друго с думи Калия и Парашкевов. В кухнята ние първи влязохме при Станев. Той се бе разположил, разкопчал се, хвърлил бомбето на масата и барабани по нея. Щом ме зърна, размаха пръст срещу мен.
— Ей, шпионче — вика, — мъдете ще ти откъсна!
На шега го казва, ама аз се изрепчих:
— Хайде да не се задавиш! — отвръщам. — Ще ги откъснеш!
Захили се мрачно Станев, мръдна катеричата опашка и златни зъби се видяха под нея. „Знам те аз, че си чужда подлога и с теб повече няма да се занимавам, иска да рече, ама ония двамцата като ми дойдат, те ще видят зор.“ Аз и без неговата закана се бях притеснил. Ясно беше, че само моята непохватност накрая го ядоса и заради мен гостуването започваше зле. Чудех се как да замажа грешката си.
Седнахме ние с Михалис на миндера, по-далеч от гостенина, и до последно цялата наша компания, ако може да се нарече тъй, си остана в кухнята. Тая кухня не приличаше на днешните кутийки по панелните блокове. Широко помещение беше и креват с пиринчени топки имаше в него, голям миндерлък, маса и столове, долапи цяла стена, високи до тавана, а най-видно място заемаше готварската печка за дърва и въглища. До нея сандък за горивото, тенекиена кутия за машите и ръжена, отгоре й висят лъжици и бъркалки, рафтове се точат настрани с чинии, купи и сахани. И още много празно място оставаше да се разтъпче човек, да се разходи напред-назад, ако поиска. Навремето хората главно в кухните живееха, по-удобно беше всичко да им е под ръка и Парашкевов не ни покани да се местим другаде, макар в къщата да имаше и гостна стая.