Лете помагах в работата, а иначе учех като другите и да не ти се хваля — сечеше ми пипето за уроците. В Говедарското училище почнах. Не знам как ти се струва на теб, но хората без подигравка му викаха Говедарското, защото си беше най-редовно училище, и хубаво училище. По някое време говедата се били събирали сутрин в двора му, преди да ги карат на паша. Оттам значи — Говедарското. Защото Пазарджик селски град падаше малко, сума ти народ и говеда гледаше, и овце, от земеделие се прехранваше. А училището си имаше име и за пред хора — „Георги Брегов“.
Тоя човек, пазарджиклия по рождение, отишъл във Влашко, търговия завъртял, забогатял и решил хаир да направи — дал пари училище да построят. Казвам ти това, защото и аз като бях в Румъния, доста пара ми падна в ръката една година. Сетих се за Георги Брегов и си мисля — защо не сторя и аз едно добро? Училище ли да вдигна, читалище ли, или на моята душа най-подхожда кръчма да направя? Ама си викам — българинът неблагодарен. Хайде, да речем, кръчма построя, подаря я на някогашната махала, мъжете сами да си я коландрят, по-евтинко ще им излиза. Ама сигурен съм — сто на сто ще й преиначат името, все едно не ме е имало и не съм броил парите. Знам си хората. И докато се колебах така, онуй богатство изтече между пръстите ми, за други глупости отиде.
Не ме гледай ти сега, че съм гол като пушка. Що нещо е минало през мен, ама в пет държави живях и много ми бяха харчовете… И ако някому съм останал длъжник, на повечето съм надплатил.
Защо съм скитал из пет държави ли? Като ме питаш така ребром, не мога да отговоря. Нали от началото все туй се мъча да почна. Късмет ли е, съдба ли ще го наречеш — никой не може избягна от нея. Залъгва те някой път тя, прави се, че те е оставила да кривнеш по други друмища и ти се мислиш за юнак, ще я преборя тая съдба, викаш си, ще си създам сам различна, но оная, първата, изведнъж те сграбчи за парцалите и те повлече, където си е наумила. Някой път и цар ще те направи, ала най-често те вре на кучето под опашката, блъска те, мачка те, дъвче те като крава плява, пък ти я псуваш, сърдиш й се, сам се проклинаш, че най-калпавата съдба ти се е паднала. Глупост е това. Съдбата си трябва да обичаш. Твоя си е тя и двамата трябва да се спогаждате. Да не криеш поглед от нея, а храбро да я гледаш в очите и умилно да я държиш за ръка. Пък ние все сме недоволни от съдбата си — и гърци, и сърби, и българи, и румънци. Все се мръщим, все кисели, като стане дума за нея, все гледаме да я преметнем някак. Виж, турчинът по̀ има акъл за тая работа. Не че и той не я псува, ама най-напред се завие с чергата през глава и си запуши ушите, че сам да не си чуе псувнята, камо ли странични хора.
И моето е било съдба сигурно. Мислил ли съм, че ще зарежа майка си и роднините? Никога. Смятал ли съм, че с приятеля ми Михалис ще заминем толкова надалеч? Пак никога. Съдбата можеш да я усетиш някой път и по майтапите, дето си прави с теб. Онова, което на вид си мразил, ти стане мило. Бягал си уж от нещо, пък после сам тръгнеш да го гониш. Ама такива сметки се правят късно — когато всичко е минало и заминало…
Знаеш колко зли са момчетата по махалите, като рекат да се заяждат. Най-мръсен прякор ще измислят, най-гадна римичка ще съчинят, за да се гаврят, и ако подхванат някой по-самолюбив, откъм гърба могат да го пукнат. Колкото по̀ се дразни, толкоз по̀ го ядосват. Царе бяха в Пазарджик момчетата за такава работа. На всяко гърне — похлупак, на всяко човешко име — скверна прибавка. С мен много не се закачаха. Казах ти, ячък бях, на бой също налитах, така че имаха едно наум. Пък и аз много не се впрягах от подобни дрънканици.
Имаше обаче едно момченце от съседната махала, Савчо — ни риба, ни рак такова, подличко, кирливичко, зеленият му сопол все увиснал, и казваше ми тоя Савчо една думичка, от която побеснявах. Вярвай ми, от друг не съм я чувал, само той я употребяваше. Хванал ми беше дамара. И няма да ми я каже в очите, ами ще викне отдалеч: „Грък! Грък!“ Все едно с вряла вода ме попарваше. Погна го, но той застанал до дворната си порта — шмугне се вътре като невестулка и заключи. Да ти призная, от дете нося един грях — гневлив съм, и кипна ли, чудо сторвам. Ех, да го уловях в такъв миг Савчо, разкъсал бих го. Добре, че ни веднъж не го хванах.
Като мине време, разкара ми се ядът, срещна го Савчо и най-много да го забърша по врата. Но си мисля, че за такова нещо той сам не е могъл да се сети. От близките си е чул, от възрастни хора, че съм от преселниците, от Гърция съм дошъл, грък значи. А пък да си грък — то се разбира, е лошо нещо и обидна дума. Нали и поговорки се приказват: „Грък като влък… Грък лъже за девет цигани… Бог да пази от влашки вълци и от беломорски гърци…“ Добре, да речем, че така е било според Савчовите, ама само то ли ме ядосваше толкова? Не, имаше си тук крушката по-дълга опашка. Вярно беше, че от Беломорието сме дошли. Вярно беше, че вкъщи нашите търкаляха по някоя гръцка дума. Като искаха да скрият нещо от мен, пак на гръцки приказваха. Десетина годишен съм бил тогава и обърквало ме е това нещо, гузен май съм се усещал. Сам слабо място съм си напипвал, боял съм се да не ме сметнат за друг, чужд, различен от останалите хлапаци. Ето защо най мразех да ми кажат „грък“ и с това мътно чувство в сърцето сам наливах вода в Савчовата воденица.