— Нарадвахме ли се? — накриво ги изгледа Станев, когато двамата с Калия се показаха на прага. На такъв въпрос отговор не се чака и малко по-кротко той продължи: — Хайде да не се караме, Коста, още от началото. Ще говорим, за всичко добре ще си поговорим, ама най-напред сложи нещо да хапнем, че съм прегладнял от пътуването. Допълнително се изнервям. И вино ако имаш, дай!
Домакинът обаче не побърза да изпълни нареждането му, дръпна стол и се настани в другия край на масата, а Калия като мушица приседна до нас на миндера.
— Яденето ми е скромно — рече Парашкевов, — но вино ще се намери. Само че много бързаш, Божидаре. И ти не си изневерил май на своите навици. Кажи ми защо идеш сам? Защо Стефан Къпинков не е с теб?
— Че защо да е с мен? — изръмжа Станев.
— Ами другарчета бяхте защото. Заедно побягнахте, викам си — заедно може и да сте се върнали — гласът на Парашкевов пресекна за миг и аз усетих, че тоя човек страшно се вълнува, но се крепи, гледа да не се издава.
Божидар Станев тежко впери очи в него и рече:
— Коста, щом ти питаш за нещо, значи го знаеш. Ако не знаеш нещо, ти въпроси не задаваш. Така ли е?
— Ами представи си — отвръща Парашкевов, — и в затвора пристигат новини. Някой път — направо от полицейското ведомство. Намерили трупа на Къпинков до линията, малко преди Одрин… Турската полиция уж съобщила. Вярно ли е?
— Сигурно са го намерили — съгласи се Станев. — Твърде много искаше да спечели от вършачки, ама го смля вършачката на живота.
Рошавите мустаци на гостенина трепнаха в нещо като усмивка на собствената му тъпа шега.
— Ти ли го уби? — хладно запита Парашкевов.
— Не съм го убивал! — отрече Божидар Станев. — Излезе да пуши на платформата, подхлъзнал се и паднал. Това е! Може и Калия да питаш…
— Не ме намесвай мен, Божо, моля те! — разприказва се тутакси жената. — Много добре знаеш, че пътувах в друг вагон, в спално купе, и представа си нямам какво сте вършили двамата през нощта. Сутринта ти ми каза — Къпинков е изчезнал. Само това! Не ме призовавай за свидетелка, защото…
— Дваж кучка! — рече Станев като че на себе си. — Хапе ръката, дето хляб й даваше…
Обърнах аз леко глава към Михалис, спогледахме се. Как се е казвал търговецът на вършачки, досега пред нас не бе споменавано, а то излезе, че и задочна присъда не е имал тоя Стефан Къпинков, щом са го намерили умрял край линията. Пък Парашкевов друго ни беше казал. Защо? И едно първо съмнение шавна тогава в мен. А насекомото до масата излезе не само подло, но и смъртоносно. Не само приятеля си зарязал, ами и съучастника си претрепал! И в тоя момент такава досада ме обхвана, да знаеш, такава мъка за дома, че от всичко на света най-много исках една ръка да ме грабне и пренесе под покрива при мама и баба Ана, при чичовците, стринките и братовчедките. Като че душата ми сама предвкусваше какво още я чака…
— Не ме нервирай, Парашкевов! — викна отново Божидар Станев. — Лош разговор начеваме. Дай нещо за ядене, казах ти, пък после аз ще те разпитвам теб, а не ти мен. И много добре знаеш за какво…
— Сега, сега. В мазето трябва да сляза за виното. Митко, ела да ми светиш — обърна се Парашкевов към мен.
От чардачето почваше покрито стълбище, което водеше долу, в избения етаж. Ток там не бе прокаран и Парашкевов пална свещ, две бутилки бил оставил някога си — да ги търси. Щом слязохме, той спря, освети лицето ми и зашепна:
— Мите, Митенце, тоя човек е дошъл да ме убива! Разбираш ли?!
— А! Не ми се вярва! — сепнах се аз.
— Как не ти се вярва?! Затова е тук! Той един е пречукал вече — на мен ли ще цепи басма?! — горе Парашкевов се беше сдържал, но сега от време на време потреперваше на едри тласъци.
— Ама как ще те убие бе, бай Коста?! — неволно повиших глас аз и Парашкевов лепна длан на устата ми. — Ама как ще те убие?! — повторих тихичко. — Толкова хора сме!
— Всички ще изтрепе, ако трябва! Не го ли видиш! — ни най-малко не се успокои той.
— Че защо? Какво си му сторил?
— Не е важно защо! — с ядно нетърпение рече Парашкевов. — Полицията непременно ще го залови, но каква полза, като ни избие?! Предполагам, че парите от аферата е изхарчил и сега е дошъл нови да дири. Но от мен ли, от мен ли? Нали ме знаеш?! — с такава искрена болка той докосна два пъти гърдите си, че аз наистина си помислих: глупаво е да търсиш пари от Парашкевов.