— Ничие куче не съм — пали се той, — ами сам съм си господар. Когато искам, седя, когато искам, си тръгвам. Щях да си вървя вече, ама на̀, от инат ще остана!
— О, много си курназ, момченце! — обърна се Станев към него. — Сега можеш да си идеш спокойно при мама и тате, ама загребеш ли от нашата манджа, докрай трябва да я изкусаш. И лесно няма да си идеш. Ако сладко сме сготвили — добре, и приятели може да станем с теб. Ама ако загорим тенджерата, може да ти се вгорчи тая нощ. От него зависи всичко — посочи той Парашкевов. — Молете го да е сговорчив, да е умен и разумен. Решавайте сами, момчета, да тръгвате или да оставате. Една минутка ви давам за размишление.
И извади джобен часовник да ни засича времето.
Парашкевов не го остави обаче да си играе с нас.
— Господин директор — вика, — много приказваш, а не питаш какво стана с банката ти след теб. И колко годинки ми дадоха после. И как изкарах там без пари. Едно записче да беше уредил поне. В затвора по̀ трябват пари, отколкото навън…
— Не те питам, Парашкевов — щракна капака на часовника си Станев, изтекла беше минутката, — защото си глупак и съжаление не заслужаваш. Нали ти казах оня четвъртък, че вечерта заминаваме с Къпинков. Да обереш каквито излагащи документи са останали в банката и също да офейкаш. Предупредих те! Най-много ден-два да се задържиш в София, в краен случай до понеделника. Кога те арестуваха?
— Една неделя по-късно — отговори Парашкевов.
— Една неделя? Цяла неделя?! — от изненада гигантът зина и гръмовно се разсмя. — Ама кому го крепи толкоз време бе, Коста? Защо си чакал ножът да ти се стовари на врата?
По сивите, бръснати тоя ден бузи на Парашкевов мина топла вълна̀ и леко ги зарумени.
— Среща имах с едно лице — тихо рече той, навел очи към масата. — Чаках го. И навсякъде го търсех ония дни.
— Лице? Лице! — Станев пак се разкикоти. — Ето го това лице! — вдигна той дебелия си пръст към Калия Дамянова Калева. — Докато ти си го дирил под дърво и камък и не си допускал, че те е зарязало, лицето се търкаляше по копринени чаршафи в Истанбул. Затова ти казвам, че си глупак!
— Всичко е лъжа, Косик, лъжа! — бързо заговори жената. — Той ми каза, че сте решили аз да замина с тях, за по-сигурно. И че след два дни ще те посрещна там на гарата. Това ми каза — заблуди ме и ме измами…
— Въобще не лъжа! — със спокойна увереност рече Божидар Станев. — Много добре знаеше лисичката с кого тръгва и за какво тръгва. Ако съм я мамил в началото, защо не се върна после да ти идва на свиждане. Нея поне нищо не заплашваше. Ама не — на това лице е скучно със затворници да общува, из Банишора да се върти край Централния затвор. Това лице обича скъпи хотели, салтанати, шампанско обича да пие и пари да пилее. И френски пущарнаци да го пощипват!
Когато Калия заприказва, Парашкевов се свъси, сякаш нейните обяснения му бяха най-противни. Не се обърна към нея, никакъв знак не даде вярва ли й или не.
— Защо, Божо — попита със същия изтръпнал глас той, — защо тогава не ми откри, че тя ще заминава с теб? Ако знаех това, и в затвора нямаше да ида…
— Защото исках твоята кожа да спасявам, а не с интимните си дела да те занимавам — раздразни се Станев.
— Пак лъже! Пак лъже! — намеси се Калия. — Защото искаше да те отстрани, без теб да се измъкне! Защото иначе не давах с пръст да ме докосне, както много желаеше той зад гърба ти. А там, Косик, нямаше как… изнуди ме… Разбираш ли, сама останах и нямаше как…
— Млък, мръснице! — ревна Божидар Станев срещу нея и скочи да се разхожда из кухнята. — Абе, вие май забравихте двамата, че преди ти, Коста, да видиш на това лице дупето, ние с него бяхме разучили всичките шеги на амура. Че първом моя любовница беше тя! И че аз ти я отстъпих за временно ползване, както ти отстъпвах старите си длъжности в банката. Между нас двамата, господин Парашкевов, ти втори си се родил. И такъв ще си умреш! Ама ти преигра, влюби се в котенцето като истински тъп провинциалист. Годеница своя реши да го правиш. И по тоя начин значи — завинаги да ми го отмъкнеш. Че това беше подло, приятелю драги! Недостойно беше! Но аз си мълчах. Благородно си траех. Само че ти знаеш, Коста — своето аз лесно не давам, вземам си го, където и да е то. Голяма работа станала! Взех я аз Калия като малка курвичка, връщам ти я зряла, изпечена. Ако помислиш честно — с придобивки ти я връщам. Това ще ти е премията от сделката! Но като приятел пак те предупреждавам — щом обърнех глава в чужбина, кръшваше с някой кавалер. Бърза е като вдовица на одър. И аз понякога я наказвах, но блага душа — прощавах й. Нали от момиченце съм я отгледал! Но ти сам си прецени — не те задължавам да я вземаш. Ако пак не си решил да увенчаеш с рога олисялата си главица…