Стегнах се при тия думи — насекомото улучваше истината, а нашият мъченик лъжеше като циганин. И взе да ми се прояснява защо Парашкевов толкова настояваше да разбере предварително сама ли идва Калия или с Божидар Станев и дали той не води със себе си още някой бабаит, та заедно да го притиснат за парите. Не напразно значи бе споменал, че може да срещне гостите поред на двора. Как? С пистолетчето, разбира се. Трябвало му е време да се приготви, че да ги издумка един по един за добре дошли. Пък после… после не знам. До това предположение си останахме с Михалис, когато разнищвахме случката. А тогава при нас нямаше никой нито да го отхвърли, нито да го потвърди.
— Калия наистина чаках — с някаква детска безпомощност продума Парашкевов. — Вярвах й, че ще дойде някой ден. Но теб, Божидаре — не се обиждай! — не исках да виждам.
— Беше неизбежно, приятелче! Сам си го търсел. — Станев размаха длан пред лицето си да разсее пушека, защото Парашкевов палеше цигара от цигара. — Имам аз една птичка — ехидно продължи той, — която много любопитни неща ми донесе за теб. Че си се сврял в тая дупка, че на идиот се правиш из града, че ходиш гладен, жаден, гол и бос. Кой, Коста Парашкевов ли? — питам се аз. — С неговата префърцуненост, с големите пари, дето ги задигна от приятеля си? Не може да бъде! Но щом е факт — значи има умисъл, значи клопка е сложена. Каква по-точно? Ами че ти сам си се заложил като фалшива патица, братко, сам се правиш на мюре в родното си блато. Знаеш, че не можеш ни намери сам по света, остава ние да те намерим. По-лесно е. Калия ти е потребна, ама мен примамваш и мен чакаш. Защото ние двамата сме неразделни с нея — като в оная песен, любимата ти. Влюбен си, да речем, не можеш да я забравиш, трепериш, като се сетиш за нея, пък тя ако не се сеща за теб, аз ще я доведа тук за врата. Защото ти на мен си дваж по-потребен. Сигурен си бил, че няма да махне леко с ръка Божидар Станев на три милиона франка. А дойда ли — ще имаш последен шанс да се докопаш до хубостницата, дето те предаде веднъж. С общите ни пари ме приканваше да те посетя и пак с тях да си откупиш Калия Дамянова Калева. Ето защо си чакал, приятелче! Е, стана твоето! И не само пристигнах, ами драговолно ти я отстъпвам. Сега чакам ответен жест! И не ме върти повече около пръста си, рицар бъди поне веднъж!
Усмивка раздвижи тънките устни на Парашкевов, докато слушаше гостенина.
— Всичко може да мислиш и да приказваш — рече той. — И под вола теле може да намериш. Само едно бъркаш — че с пари ще излезеш оттук.
— Коста, моля ти се! — Божидар Станев притисна длани пред гърдите си, както малките деца се молят на дядо Боже. — Умолявам те, приятелю! Не ме докарвай до крайност! Изслушай ме! Не искам всичко. Нека да делим! По равно. Достатъчно ще имаш да почнеш отначало с Калия. Ако са тук парите — вади ги на масата! Ако са в банка — кажи сметките! Но не ме лъжи тоя път! Измислил съм номерче безотказно, вярвай ми. Ще те контролирам, докато изтегля своя дял. Не ме питай какво е. Ще ти го разкрия, като кажеш сметките. А? Много ти се моля!
Настръхнах и вперих очи в Парашкевов. Да бях на негово място, щях да извадя да делим. Ама аз съм мека Мария, когато ме молят, а нашият човек само поклати глава. Божидар Станев го изчака малко, без да мигне с опулените си бичи очи, и като се увери, че молбата не помага и Парашкевов скоро няма да проговори, измъкна от вътрешния си джоб патлак. Обаче патлак, момче, сякаш по поръчка правен за него. Голям, барабанлия, с цев като мъжки палец — не револвер, а топ! Друг такъв не съм виждал. И вика:
— Не се бой, Коста! Няма да умреш веднага. Най-напред ще видят дебелия край ония на миндера. Първо — шпиончето. След пет минути — симпатягата, дето не щя да си върви. И последна Калия — като най-скъпа за теб. Белким дотогава омекнеш. Не мърдай! — яростно изхриптя той към нас, макар че тримата наречени бяхме замръзнали на местата си. — Ще ги вадя в коридорчето, да не ти изцапам чергите тук.
И тогава Парашкевов се извърна към мен с цяло тяло, сваляйки ръце от масата. Точно отстрани му седях защото. Изгледа ме дълго, дълго — не знам сбогуваше ли се с мен, прошка ли искаше, че ми докара смърт без време, или ме укоряваше, че не взех пистолетчето от него. Ама защо той не стреля, попитах се паникьосано?! Какво чака, на мен ли само разчиташе?!
— Не си пипай джоба, Коста! — ревна в тоя миг Станев, като че направо ми отговаряше. — Сложи пак ръце на масата!
Ах, усети го, мама му стара! — викам си. — Искаше да ни спаси човекът, ама оня го превари! Свършено е.
— Ще кажеш ли нещо, Коста, за последно? — пита го гостенинът.