— Ще те заловят — отвръща Парашкевов. — И тоя път ще намажеш въжето.
— Нека. Да знам поне защо. Хайде, ставай, шпионче! — обърна се Станев към мен. — Да вървим…
Изправих се — коленете ми омекнали. И преди ми се беше случвало веднъж — кога ме водеха като дете да ми вадят сливиците. Ама тоя път душицата ми щяха да вадят. Вярвай ми, в оня миг бях сигурен, че ще мра, но само за сливиците се сетих. Ето какви глупости си мисли човек преди умирачката. Стоя аз прав, но Станев не се надига от стола, страшно гледа към Парашкевов, чака го да се пречупи. Но той не поддава, наежен като лют котарак насреща му, и вика:
— Да знаех, негоднико, че децата ще мъчиш, отрова щях да ти сложа във виното. Досега да си се гътнал. И да имах пари, нямаше да ти ги дам, защото си животно. Ама нямам…
— Нямаш ли?! — изпусна си гостенинът нервите окончателно и с един замах преметна масата настрани.
Тежка маса беше, старовремска, но оня не си знаеше силата, като тресчица я замете барабар с чаши, шишета и невдигнатата паница. И макар да приличаше на бивол, пъргавина имаше маймунска — с един скок докопа Парашкевов за ризата, както си седеше на стола. Разтресе го, вдигна го за парцалите до лицето си, готов да стовари отгоре му юмрук със стиснатата дръжка на револвера.
Изправен бях, най-близко до тях бях и тъй бях изтръпнал, че сякаш някой друг се хвърли между двамата, а не собственото ми тяло. Исках да ги разтърва, защото след миг Станев щеше да строши главата на стария си приятел. През кръста не можах да го уловя, не ми стигна прегръдката за неговата грамада и за да го отместя някак, протегнах две ръце да се вкопча в шията му. И изревах, като животно измучах от дъното на утробата си, защото оня ме беше скепцал за мъдете…
Ще ти кажа нещо, колкото да си взема дъха преди да продължа. Сега младите, пък и дърти пръчове, носят панталони като американските говедари. Удобно било, модерно било. Целият свят ходел тъй. Гащи сини, тесни — впили им се в гъза. Зарзаватът в тях смачкан, сплюскан, със зор си намира място да живей. Като им се припикае, едва изчоплят пишката си отвътре да свършат работа. Не съм опитвал, разбира се, ама като гледам — на мъж с такива гащи трудно ще уловиш таратанците. Ще ти се изплъзнат пръстите, все нещо ще изтървеш. В тоя смисъл дънките са полезни. А ние навремето ходехме с панталони широки, ташаците ни се мандахерцат вътре на рахат. Ако не ти се случи случка като с мен. Защото зъл човек може да ги хване изцяло и съвсем да те осакати.
Така ме беше хванал и Божидар Станев. Има неща, дето с човешка реч не могат да се опишат точно. Едно от тях е болката на тялото. И колкото повече природата пази някое телесна част, толкоз повече, изглежда, тая част боли. А какво повече да варди природата от детеродния уд? С теб тя си е свършила работата и оттук насетне най-много я интересува твоето продължение. Ти ще си минеш по реда, щом бял свят си видял, ама не дай Боже семенцето ти да се затрие и човешкият род да секне до твоята жилка. Ей такава е природата — проста и разумна…
Измучах аз диво и невъздържано и закрещях: „Майчице! Михо! Помощ!“ Станев също реве: „А-а! Шпионче! Казах ли ти! Откъсвам ти мъдете…“ До тук помня думи — и мои, и негови. И още два-три мига след туй лицето му няма да забравя. Весело и свирепо едновременно. Червено, ухилено, яростно — като че моята мъка най-велика сладост му докарваше. Завъртя ме той из кухнята като перце, летя аз до него сякаш валс танцуваме, плета крака, размахвам ръце и умирам, защото той не пуща топките. Не знам колко пъти обиколихме стаята, а аз жумя, рев кънти из раззинатата ми уста, черни и червени кръгове бързо взеха да се редуват пред мен и може би след секунда щях да припадна или съвсем да свърша, ако кокалчетата на пръстите не докоснаха случайно задния ми джоб. И усетиха те там нещо твърдо — бръснача…
Разправял съм ти аз за тоя бръснач — от чичо Иван го бях присвоил. С него срязах навремето доматите на Парашкевов. От дете си го носех редовно в задния джоб и толкова пъти съм си играл с него, че факир бях станал. Докато мигнеш — вадя го и му отварям острието. Но тоя път, в менгемето на Станев, главата ми нищо не можеше да реши и разпореди за свършване. Пръстите сами набараха бръснача, сами го измъкнаха от джоба и сами го оголиха отзад, а после десницата ми сама, ненадейно за Станев, посегна два пъти към лицето му.
Виж — това моята глава направи: преброи, че точно два пъти замахнах срещу другия човек. Същия миг в мен удари струя като от пожарникарски маркуч: напълни зиналата ми уста, нахлу в гърлото, задъни ми дробовете. И аз се строполих на пода, притиснат от тялото на гостенина. Задушавах се, не можех да дишам от нагълтаната кръв. Мазна беше тя като топена лой и вонеше на пикоч и сяра, сякаш бях пил от кръвта на дявола…