— Всичко ще ти обясня — викам, — но моля те, ставай да впрягаш файтона!
— Ти полудя ли бе?! — съвсем се разсъни чичо.
— Налага се, господин Попов. Голяма беля стана… — изникна Парашкевов от тъмното.
— А-а, и ти ли си тук, пергишино?! — Чичо не бе очаквал и друг някой да има с мен. — Ти ли изюдваш момчето да не се прибира у дома?!
— Не е време сега да се разправяме — с досада рече Парашкевов. — И няма какво да го усуквам — Митко уби човек.
— Кой? Лъжеш! — подскочи чичо Щерю и се обърна към мен: — Лъже ли бе, Димитре?
Аз мълчах, извърнал глава настрани. И чичо я изправи с як каруцарски шамар.
— Кого бе? Кого бе? Боже, Боже, Боже, Боже!… — завайка се той.
— Стига! Спрете! — Парашкевов го хвана за раменете и го разтърси. — Не проваляйте момчето! Впрягайте — трябва да скрием трупа!
— Да го скрием?! — ошашави се чичо. — Ами няма ли да се разбере? Че и аз с вас…
— Няма кой да го издаде Митко. Не се бойте! — твърдо рече Парашкевов. — На първо време той ще замине — докато се разсее случаят!
Въобще не бях мислил какво точно ще правя, след като прерязах гърлото на Станев. Излезе, че Парашкевов вече е решил. Ама къде ще замина, за колко време? Погледнах го объркано, но той нямаше намерение да обяснява.
— Кога ще заминава? — попита вместо мен чичо.
— Незабавно! — пак вместо мен отвърна Парашкевов.
— Ами с майка си няма ли да се прости?
— Не! — каза Парашкевов. — Сцени сега не искам! И минута няма за губене. Вие, господин Попов, ще й кажете после. Полечка, внимателно, да не я подплашите изведнъж.
— Ах, мамицата му! — мръсно изпсува чичо. — Много й се струпа на тая жена! Няма да го понесе… — И отиде да отвързва коня.
Като споменаха мама, сърцето ми хлопна. Досегна ме предишният ужас, от мига след убийството, но тоя път смесен с голям срам и неудобство. Какво щях да река на мама? Как щях да се оправдавам? Ама и как да тръгна, без да й се обадя? Като на кръст ме разпнаха тия въпроси: единият — насам, другият — на инак, и не знам какво сам щях да правя с тях. Като чух обаче Парашкевов да казва „не!“, падна ми товарът. Друг беше решил вместо мен, друг поемаше греха да не се сбогувам с майка си, а аз самият излизах чистичък някак си — ни лук ял, ни лук мирисал… И се втурнах да отварям вратата на обора.
Като се качвахме на файтона, стори ми се, че някой мръдна в сянката на къщата. Кой беше? Човек ли беше? Мама или баба Ана? Ама защо не ни повика, ако е била някоя от тях? Може би е подслушала разговора с чичо и я е дострашало? Така ли бе? Или ми се е привидяло? Късно беше вече да питам и невъзможно да се връщаме. Разроших коси, подложих лицето си на вятъра — поне малко да се разведря…
Чичо Щерю прекара файтона досами портата на Парашкевов. Оказа се, че трупът е натикан в кухненския долап, завит с черги и овързан с въже като денк. Няма да ти казвам какво говори чичо и какво разпитва, като срещна Калия и Михалис в къщата и като разбра, че приятелят ми е вторият убиец. Кипеше от яд към Парашкевов, побеснял беше, ама разбираше, че няма къде да мърда, щом се е хванал веднъж с нас. Уловихме въжетата на денка — ние с чичо от едната страна, другите двама — от другата, примъкнахме го до файтона. И тук Парашкевов нареди да се върнем с Михалис в къщата и никъде да не шаваме. Те с чичо щели да се погрижат за мъртвеца. Къде ще го крият — не каза.
Заминаха те, прибрахме се ние, седим, чакаме и по едно време Калия вика:
— Момчета, послушайте ме! Тежка нощ изкарахте, но денят няма да е по-лек. Трябва хубаво да се нахраните. С празен стомах никоя мъжка работа не става. Знам аз! Ще ви изпържа яйца.
Стъкна печката тя, сложи тиган, изпържи ги. И каквото искаш мисли, че сме били, но на това място, дето човек бяхме убили преди час, ние с Михалис лакомо излапахме яйцата. И добре, че го сторихме, защото до вечерта на следния ден залък не сложихме в уста.
Тъкмо привършихме, и чуваме нозе по чардачето. Влизат чичо и Парашкевов кални до кръста, скочихме ние на крака да ги посрещнем. И така, прави, за пет минути решихме всичко.
— Момчета — вика Парашкевов, — тук не може да останете. Скрихме ние тялото, но такива трупове често ги намират. Обикновено случайно става. Не се знае дали и тоя няма да открият и докъде ще се разплете кошницата. Няма начин някой да не е видял Митко и Станев на гарата. Първият ще е файтонджията. А докопа ли се полицията до нещо — няма отърване. Ще ви затрият, докрай ще ви смачкат! В затвора не бива да попадате! В никакъв случай! Особено на вашите години! Затова ще трябва да изчезнете, тутакси да напуснете страната. Още тая нощ. Ако имахте паспорти, друго нещо щяхме да мислим. Ама нямате. Затова необичаен път ще изберем. Адрес ще ви дам в Пловдив — кръчмата на Тумбата. На булевард „Константин Величков“. Асеновградското шосе. Кръчмата е на кьоше и лесно ще я намерите…