Ако махна с ръка и спра до тук, твърде мила картинка излиза. Розова и сладичка. Никой не е виновен — и тия са добри, и ония са добри. И тия имат право, и ония имат право. Случайно, да речем, са се счепкали… Пък картинката хич не е миличка, а е грозна и кървава.
Да беше само Косово обаче, с мед да го намажеш и преглътнеш. А то където бутнеш по нашите земи, все ще намериш по едно Косово да смърди и тлее. Всеки с всекиго делба има недовършена. Турци, гърци, българи, румънци и сърби, че новите македонци, че албанците, хърватите и словенците — всеки обида таи, всеки измамен се има и ощетен, и държи за зор-заман по едно ножле в пазвата си. Пък случи ли се нейде да се смесим повечко, всички стари дертове на това място се изсипят, вражди незабравени, рани незатворени — не се търпим, мразим се и се гоним, прочистваме се и се изселваме, нали и моя род са го изчистили от земята му гръцките власти. Ей това ме мъчи, ей за това мисля, като слушам сега за Косово. Защо е тъй, защо не се помиряваме, защо не можем да се спогодим на това райско място, дето Господ напразно ни е дал?
Ще кажеш, и другаде стават подобни работи. Да оставим племената из новите африкански държави, ирландците да вземем. От една майка семе, вековни британски поданици, поколения наред приучени на ред и благоприличие, ама част католици, част протестанти и не се траят за нищо на света. Бият се, трепят се, бомби под път и над път си залагат. Гледаш ги — достопочтени хора, шлифовани граждани, пък излезли и като хъшлаци мятат камъни навън, не дават на ония от другата махала да им минат по улицата. Диващина първостепенна! Надминават балканската! Ни кралската войска може да ги помири, ни печената английска дипломация…
Но не ща аз да бърникам в островитянските бунища, както те са свикнали да се мешат навсякъде по света — стигат ми тукашните ядове. А че другаде имало зло като нашето, не ми успокоява душата. Питам се, защо и как се е пръкнала балканската ни проклетия и знам, че не съм ни първият, ни последният, дето си задава такива въпроси. Едни викат: много племена и вери са се омесили по тия земи, оттук значи нетърпимост се ражда и прочие. Че са много — много са, истина е, но толкоз ли сме различни, холан, че един друг да си изпиваме кръвчицата? Не е това, не е така — късичко е това обяснение и не покрива причината напълно.
Други казват: Европа е виновна и Великите сили. Кога се е разкапвала Турската империя, пък и след туй — след големите две войни, те са кроили границите на балканските държави, както им е изгодно и както им скимне. Рязали са населението като баница, без да ги е еня на кой народ къде му е древното живелище и по тоя начин са посели раздори между нас за хиляда години напред. А от тия раздори пак Европа си пълни гушата — уж като наша съдница и умиротворителка. Много вярно нещо има в това заключение. Ей тъй — на цигарена кутия, докато си пият кафето, са чертали нашите граници, пазарили са се коя област къде да иде, прехвърляли са ни, заменяли са ни, кастрили са ни с голяма секира — а ние тук дребнички, слабосилни, във вражди помежду си затънали, не сме могли и гък да кажем. Ама не е и това, мисля, цялата истина. Не мога да река с чисто сърце: Великите сили да ни берат греха. Техният грях си е техен и тежък, но той не може скри нашия грях. А за този наш грях няма кой друг да се покае, няма кой да го изкупи и да го стъпче в нозе освен ние самите. Но кога ще стане това и как — умът ми не го съзира.
Виж, някои дават съвети как да се укротим всички балканци, враговете да се прегърнат, душманите да се разцелуват и всички да живеем в мир и спокойствие. Високи и светли умове, дето летят над облаците, са бленували за федерация и в нея всички народи и вери да са равни и еднакво почитани. Но не — къде ти Европа и Русия ще дадат голяма държава да се струпа тук. Фитили ще палят, взаимно ще ни насъскват, масло ще сипват в огъня, докато се уловим за гушите. И пак не е само в тях вината, а в нашия си ум, защото не за сбор, а за делитба и раздор е бил той натъкмен. Всеки е дърпал чергицата към себе си и не се е намерил конец да съшие парцаливите наши черги в един голям шатър — де да знаеш, можеше да ни прикрие той от виелици и градушки.