И комунистите имаха рецепта за балканско успокоение. А рецептата им се знае на тях — един лек стои вписан в нея за всякакви болести. Като победи комунизмът, демек, всяко нещо ще изцелим — нациите ще изчезнат, границите ще се заличат, религиите ще ги ликвидираме и ще създадем ново комунистическо племе. Няма да има за какво да се дърлят хората вече, народите ще ги подредим еднакви под конец, ще се трудят те за благото на обществото, само в партията на комунистите ще вярват и в нейните вождове, пък рече ли някой да кръкне, ще му се смачка фасонът.
Да, ама това бълнуване излезе ялово, както ялов излезе целият комунизъм. Всичко обещаваше да надвие той по своята рецепта — раздори, неправди и нещастия, само смъртта не казваше как ще победи. И не само не се канеше да я побеждава, ами я беше взел за първа съюзница и кой не му вървеше по гайдата, нея пращаше да го вразумява. А убеждаването на смъртта знаеш какво е — само едно. И вместо правда и свобода за човека, насилие и лъжа посея той по всичките бразди. Пък националните и верски раздори не само не премахна, ами по още един запъртък снесе там, дето открай си вонеше. Виж Русия и Чечения, виж някогашна Югославия, виж нашето прекръщаване на турците…
Чета оня ден в един вестник — друг, днешен умник, разсъждава пак по повод Косово. Когато империи са владели Балканския полуостров, вика той, по-малко етнически напрежения е имало. За Византия намеква и за Османската държава. Живели са си, според него, на рахат народите тогава, занаяти развивали, търговия въртели, щъкали насам-натам из обширната империя и ни някой от тях е имал претенции за територии, нито са му давали да има. С една дума, намеква, че няма да е зле пак някоя империя да се намери, та да ни свие сармите. Абе, главо, думам си, докато чета, не си ли чувал как империите са заглаждали с ятаган националните претенции на тоя и оня? И не се ли сещаш, че тъкмо тия национални претенции са прояли отвътре империите като червей зелка?
Идва ми наум една приказка, като виц се разправяше преди години. Казал някой си съветник на Брежнев: „Леонид Илич, внимавай с българите! Който се е свързал с тях, добро не е видял, все е погинал. Византийците им се бъркаха в държавата — улетя Византия. Турците ги държаха уж вързани в пазвата си — ама срутиха царството им. С германците се съюзиха в двете войни — яде бой Германия два пъти. Внимавай значи, като се сприятеляваш с българите — да не би да затрият те и съветското ни государство!“ Смеехме се ние и не му вярвахме на тоя виц, пък той взе, че се сбъдна. Вярно, на пръв поглед не личи баш българите да са попилели социалистическата империя, ама знаеш ли къде гризе червеят и какво скришом прогризва.
Несправедливо е обаче тая приказка да се прикачва само на българина. На всички балканци приляга тя като китка на мома. И към другите империи още една може да се прибави — Австро-Унгарската, дето пак тъй наречените национални претенции на Балканите я загробиха. Затова ми се ще да река на споменатия наш умник: не е лекарство империята за нашите претенции и раздори, по-жилави са те от всякакви империи — катурват ги, със земята ги изравняват, съюзи развалят, приятелства зачернят и както и да ги мачка противната страна, пак избуяват някой ден.
Но недей чака и аз на свой ред да ти предпиша рецепта за балканско побратимяване. Въртя се на едно място като долапчийски кон и като че по змия стъпям, дето си е глътнала опашката. Кое е причина, кое е последица в нашите оплетени разправии е трудно да се различи. И не мога сам да се докопам до корена на враждите, до хранителя на общия ни грях, па да викна на хората — ето го, вижте го началото на отровното растение. Грабвайте мотиките, копайте, ровете го от добрата ни почва, че да го изтръгнем и хвърлим зад гърбовете си. А той сигурно и един не е тоя корен, а е цяло коренище, повлякло се след нас още от древни времена. Старо коренище, жилаво и разклонено, пуснало брадища като атонските калугери.
Аз мога да свидетелствам само за едно коренче от голямото коренище, и то не да умуваме двамата с теб за едрите неща от историята, ами да ти разкажа за един човек, който със сърцето си хранеше това коренче, гордееше се с него, показваше го всекиму и на мен също го разкри с голямо наслаждение. Ще кажеш: брей, намерил си лошия човек! Видял си подбудителя на кавгите, злия сеяч на омразите! Няма такова нещо, много грешиш. На доста хора съм ял и меда, и жилото, но май не съм срещал по-добра душа от дядо Аргирис. Милостив, винаги благо усмихнат, състрадателен, на мравката път прави. Сам беше беден като църковна мишка, но три маслинки да има, двете на теб ще даде… И не знам къде още щяхме да се скитаме с Михалис, ако не попаднахме случайно в Пирея у Аргирис Киру.