Няма как — за да стигна до неговото кафененце, трябва да се върна назад, до могилата с паметника между Пазарджик и Пловдив, дето спряхме да починем с Михалис, а аз скритом пророних две сълзи и така се разделих завинаги с майка и дом…
II
Пловдив стигнахме на мръкване и доста се полутахме, докато намерим кръчмата на Тумбата. Излезе, че е в другия край на града, оттатък Сточна гара и като влязохме вътре, заварихме я в най-пиянския час. Воня на мастика и вкиснало вино, гълчава и пушилка, посетителите — опърпани, струпали се край масите като гниди на кирлива яка. И макар да имаше много народ, мъжът зад тезгяха ни хвана с поглед още на вратата. Лице бузесто и червено като панджар8, под носа оставил черен фъндък за мустаци, гледа ни въпросително и бузите му мърдат, дъвче нещо. Приближихме право при него и викам:
— Извинявайте. Търсим един човек — Тумбата.
— Че не ме ли знаете? — попита мъжът и както плакнеше чаши в един леген, тръсна ръка, бръкна в чиния до него и лапна нещо за мезе.
— Не сме от тук — рекох. — Костилката ни праща. С молба да ни приютите за ден-два.
Тоя път човекът ни огледа доста недоброжелателно и може би забеляза как зарових очи в чинията му, защото каза:
— Сигурно сте и гладни, а? Я седнете там.
Посочил ни беше едно кьоше до тезгяха с малка маса и два-три стола. Седнахме, запалихме по цигара и след малко Тумбата идва — тропна пред нас паница с варено месо, хляб, хвърли две вилици.
— Че отде да знам аз някаква си костилка и че точно тя ви праща — троснато рече той.
Изтръпнах — ами ако тоя чук ни духне под опашката, къде ще се дяваме?
— От килия № 14 — допълних аз паролата. — Коста Парашкевов. Банковия чиновник.
— Сега! Сега! — кресна кръчмарят към някого от клиентите, докато се колебаеше какво да ни прави. — А след ден-два какви ще ги дъвчете? — обърна се пак към нас.
— С каракачаните имаме работа — обади се Михалис. — Нали покрай тая кръчма минават?
— О-па! — оригна се здраво мъжът над главите ни. — До там значи сте я докарали…
Каза го, сякаш му бяхме признали какво сме сторили и защо каракачаните ще чакаме. Но от тоя момент поомекна малко към нас и даже със закачка рече:
— Вино пиете ли или мляко да ви подиря?
Тръгна Тумбата из кръчмата да се оправя с пияниците и по едно време носи две канички вино.
— Каракачани не познавам — вика — и хич не ме занимавайте. Кой минава по шосето не гледам, аз си гледам заведението. Ама ако питате за работа, трябват ми две момчета. За жълвите. За тях мога ви взе. И надница ще ви плащам плюс ядене, пиене и постеля. Ще спите отзад в стаичката, под масата.
Отдъхнахме си. Иначе ясно е, човекът си връзва гащите — ако стане нещо с нас и ни заловят, да не излезе, че той ни е бил ятакът и ни е свързал с каракачаните. Не попитахме защо точно под масата ще спим, ама веднага се сетих какво имаше в паницата, дето вече я бяхме изпразнили с Михалис. Жълви Тумбата викаше на костенурките и костенурче месо ядохме. Не бях кусвал такова нещо и приемливо ми се стори, пък като чух какво е, натежа ми в стомаха. Ама моят стомах кучешки тогава — всичко смила и за още пита. Де да бях знаял що костенурки ще изям тия дни…
— Ха̀ глътнете си виното — подкани ни кръчмарят, — па да си разчистите оттатък място за спане.
Изпихме ние каничките, запали фенер Тумбата, защото в спалнята ни електричество нямаше. Тя беше всъщност барачка, лепната за задния вход на кръчмата, най-много три на три метра. Като влязохме, няма къде да стъпиш — затрупана с костенурчи коруби кажи-речи до тавана. Взехме да ги изхвърляме в някакъв тъмен двор — лиги се поточиха по ръцете ни, мръсотии, добре, че вън имаше помпа да се измием с Михалис.
Като поразчистихме барачката, видя й се обзавеждането. Единият край зает от голям казан, дълъг като корито и с огнище под него, в другия — обкована маса с ламарина и улей отстрани. Та къде да легнеш другаде освен под масата. Сметохме, забърсахме, хвърли ни Тумбата черги и парцали, устроихме си леговище. И щом положих глава, заспах като заклан — утрепали се бяхме от път пеша. Но само нея нощ беше тъй…