И все по-тежко ми става, и все по̀ не мога се търпя, наврян в тъмната дупка. Казах ти, че масата бе облицована с ламарина, ама през шевовете прониква кръв и дървото цялото прогизнало. Вони на леш и влечуго навсякъде, пещта под казана неизстинала и от жега не се седи, ако вдигна глава, ще я тресна в ниския таван на масата — тясно, душно и жежко, сякаш жив се бях набутал в ада. Защо стана тъй? Защо?
А мозъкът ми не спира да реди шарени картинки и като се залови за една, като взе да я нищи с милиардите си клетчици — не ще и не ще да я остави. И изведнъж видя и разбра нещо, дето цял ден смътно го долавях с кожата си. Ами че двамата с Михалис вършехме с костенурките същото, дето вече го бяхме сторили с Божидар Станев! Той с куката в главата, аз с острието през гърлото. Той с куката в главата, аз с острието през гърлото…
Разтреперих се от страх, казвам ти, както друг път не бях треперил, дори над трупа на Станев. Взе Господ да ни наказва, рекох си. Два дни само ни остави на спокойствие и почна наказанието. Душиците ще ни извади! Дотам ни докара значи, че сме принудени да повтаряме онова, от което бягаме. Стотици пъти днес, утре още толкова и кой знае колко ще стоим в чистилището на Тумбата. Едното уж дребно нещо, уж безсловесна твар обезглавяваме, а като увеличиш малко картинката, подобни движения вършим и подобна кръв проливаме като при едрото. И дълбоко нейде, в сърцевината си двете се препокриват. Тъй е решил Господ да ни мъчи за начало, викам си: в хиляда ситни късчета да се оглежда големият наш грях — и все да ни е пред очите, и все в него да затъваме.
Взех да се моля на Бога. Ама душата ми дива, груба — не знае как и прошка да поиска. Вярно, предаваха ни вероучение, неведнъж и в църква са ме водили, наизустил бях една молитва. „Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да бъде царството ти…“ И тъй нататък. Но тя е, мисля, молитва за праведни хора, дето сутрин я казват за всеки случай, все едно обеца на ухото си закачат. А беше ли въобще измислена молитва за такъв като мен — убиеца и черния грешник? Имаше ли подредени думи, с които да обясня на Бога как стана всичко и че не съм толкоз лош, както излезе, нека Господ малко доверие ми отпусне и да спре наказанието засега… Не знам, на мен такива думи не ми идеха и аз повтарях едно: „Господи, Света Богородице, Исусе Христе! Простете ми, смилете се! Господи, Света Богородице, Исусе Христе! Простете ми, смилете се!“ Двайсет, трийсет, сто пъти може би изрекох това наум във вонящия мрак на бараката. Ама вярвам, че ако Бог рече да те разбере, и тия думи са му достатъчни.
Не ми разправяй ти на мен, че Господ така не наказвал, ами другояче. Че откъде пък ще знаеш Божиите навици?! Аз смятам, че са неизповедими пътищата на неговото наказание и нищо не значи туй, че най-големите грешници, дето са поругали името му и цели народи са затрили, не се е видяло да бъдат наказани пред всички, за поука. Те си знаят само и Бог знае! Не ти говоря освен това за големия Божий гняв и за великото наше изкупление, когато душите ни ще се явят голи пред него. Думата ми сега е за по-малките Божии сръдни и леките шамарчета. А на нас с Михалис тогава и шамар не ни удари, ами само ни подръпна ушите. Вярвай ми — и такова наказание налага Господ. Виждал съм пет-шест случая и като свидетел, и като потърпевш, когато Бог те чукне с пръст в минутата след греха. И така го стори, че и най-тъпият да разбере какво точно си е получил. Няма да те занимавам с тях — да не се отклонявам.
Викаш, не Бог, а Парашкевов ни изпратил в оная дупка на Асеновградското шосе, дето се лееше костенурча кръв. И че не висши сили са се бъркали, а съвестта ме е загризала. Едно по едно ще ти отговоря. Признавам си, не проумявам дали Господ ни наказа, като ни отведе при Тумбата, или по-скоро, като ми бръкна в мозъка и ми посочи нещо, което иначе можеше да не забележа. И по тоя начин да не забравям греха си, да не си въобразявам, че като бягам от възмездието с краката си, и душата съм изчистил. Тѐ това сигурно е съвестта. Отвори си тогава тя едното око при мен и после пак го затвори.
Казах ти веднъж преди, че страх, срам и съвест са най-важните неща в природата и че първото е за животните, второто — за грешните хора, а третото — за светците. Само че аз светеца си го представям не като калугер в манастир примерно или постник сред пустинята. Светецът за мен е човек като нас, само дето достойно си връща даровете, получени от Бога. Бог влага във всяка душа ум, чувства, жизнена сила, воля и добро — и гледа какво ще стане. Повечето хора попиляваме тия дарове, затриваме ги, изхабяваме ги. Някои — всичките, някои — почти всичките. Ама срещат се и човеци, дето запазват Божието даруване, развиват го и го умножават. И като ги гледа Господ, познава себе си в тях и не се отчайва съвсем, че е създал рода човешки. А между тия дарове, мисля си, много скъпа за Бог е съвестта. Бди той над нея. И ако у някого вземе да задрямва, бодне я Бог с остена си да я стресне и освести.